XIV колония

Пред него таванът съвсем се бе слегнал, проходът нямаше и метър на височина. От приведен, но все пак на два крака той трябваше да застане на четири и да ходи като животно. След още няколко метра — да пълзи по корем.

Тунелът се беше стеснил до тясна пролука в земята. Той светна навътре с фенерчето. И видя алуминиев куфар. На три метра по-нататък.

Господи!

Как да стигне до него?

Той не се бе сблъсквал с такова изпитание и в най-ужасните си кошмари. Дори в ония, от които се събуждаше, облян в ледена пот.

Но нямаше избор.

Касиопея намери църквата „Сейнт Джон“, заобиколена от висока строителна ограда, която прескочи без колебание. Откъм северната страна забеляза отворената двукрила метална врата. Притича до там, слезе по няколкото бетонни стъпала, мина през следващата отворена врата и се озова в подземието на църквата. Миризмата на смърт я удари в носа. Веднага откри източника — в далечния край на помещението имаше труп.

Изтича до него.

Зорин.

Мъртъв.

Котън не се виждаше, което означаваше едно: бе влязъл в тунела. И тя го последва.

Малоун пълзеше сантиметър по сантиметър напред, по корем, с протегнати ръце, в които стискаше фенерчето. Беше толкова тясно, че не можеше да сгъне дори лактите си. С всяко оттласкване напред ръцете му загребваха мръсотия от пода. Давеше се, дробовете му бяха сякаш пълни с тиня. Закашля се, въздухът не достигаше. От тавана нападаха парченца мазилка и той се спря на място. Запита се дали с усилията си няма да предизвика някое срутване.

При тази мисъл го обзе парализиращ ужас. Напомни си, че само на метри от него имаше ядрена бомба. Ако експлодираше, той щеше просто да се изпари. Но пък в това имаше и нещо хубаво — щеше да сложи край на мъките му. Само че той не биваше да го допусне да се случи. Твърде много хора там горе разчитаха на него. Затова продължи да пълзи напред, като се набираше с лакти и оттласкваше с крака.

И стигна до бомбата.

Проходът тук беше не по-висок от шейсет сантиметра. Нямаше място дори да отвори куфара. Ако започнеше да го дърпа назад, където беше по-широко, щеше да загуби време, което можеше да бъде катастрофално. Видя, че ключалките бяха разтворени. Постави фенерчето така, че да осветява куфара с лъча си, и внимателно повдигна капака, колкото да може да вкара ръка. Напипа цилиндъра от неръждаема стомана.

Беше горещ.

Спомни си какво му бе казал Даниълс и щракна прекъсвача, но за по-сигурно намери опипом жиците, свързани с електродите на батерията.

И ги изтръгна. Вътре се посипаха искри.

Очите му щяха да изхвръкнат. Зачака експлозията — ярка и гореща като повърхността на Слънцето, която да го ослепи за милисекунда като насочена в очите му светкавица.

Нищо. Минаха още няколко секунди. Пак нищо.

Затворът му беше леденостуден, въздухът — негоден за дишане. Чувстваше се погребан дълбоко в земните недра. Лежеше неподвижно и гледаше куфара, бръкнал с ръка вътре. Размърда пръсти и отново пипна цилиндъра. Сякаш вече не беше толкова горещ. Само топъл, при това бързо изстиваше. Стисна го в ръка, после пак го опипа с върховете на пръстите си, пак го стисна, пак го опипа. Цилиндърът определено се охлаждаше.

Беше успял. Тази гадост беше обезвредена. Време бе да си ходи.

Опита се да запълзи назад, но не можа. Опита отново, но тясното пространство ограничаваше движенията му. Когато се напъна, отгоре напада мръсотия и изпълни гърлото му. Струваше му се, че тунелът се е свил още повече около него, че го притиска отвсякъде и се опитва да го задуши.

По гърба му напада хоросан. Тунелът сякаш си отмъщаваше на неканените гости. Нямаше излизане от тук.

Света Богородице!

Какво, по…

Тунелът се срути.

Малоун изкрещя.

Касиопея напредваше толкова бързо, колкото позволяваше тунелът, като си светеше с телефона. Можеше да си представи какво изпитва Котън в този момент. Той мразеше тесни пространства. Тук беше тясно дори за нея, макар да не страдаше от клаустрофобия. Беше навлязла дълбоко навътре, може би на стотина метра от входа на тунела и той постепенно се стесняваше, когато чу крясък.

Някъде напред.

Тя забърза още повече и стигна до място, където проходът се беше свил до тясна цепнатина. Напред нещо се раздвижи. Проблесна светлинка.

О, господи!

Котън беше затрупан.

Малоун не беше на себе си. Не помнеше кога за последен път бе крещял. Може би никога. Почувства се слаб и глупав. Миризмата на собствения му страх го бе прекършила. Затвори очи и се опита да осмисли ситуацията. Тялото му тежеше като пълно с олово; ръцете и краката му бяха схванати от болка. Беше погребан жив, едва дишаше, една мисъл се бе загнездила в съзнанието му.

Махай се от тук.

Как бе могъл…

— Котън!

Той се сепна. Човешки глас. Твърд, силен, авторитетен. И познат.

Касиопея. Самият звук на гласа й го дръпна назад от ръба на бездната.

— Тук съм! — обади се той, като се насилваше да звучи нормално.

Две ръце сграбчиха обувките му. Допирът й го успокои. Силата, с която го стискаше за глезените, подсказваше на замътения му мозък, че може би нещата ще се оправят.

— Затрупан съм. Не мога… да изляза.

— Вече можеш.