XIV колония

Междувременно Кели сигурно им бе отвлякъл вниманието със заблуждаващата си маневра. Поне за няколко минути това щеше да предизвика изненада, объркване и в крайна сметка — парализа. Засичането на четири РА-115 щеше да приспи сетивата им за достатъчно време, докато петата бомба нанесе своя смъртоносен удар.

Вече сигурно всички бяха събрани в Берия дом, готови за церемонията, която щеше да започне точно в 12 ч. на обед. Той беше чел достатъчно за американските традиции, за да знае, че няма да променят нищо. Щом в Конституцията пишеше 12 ч. на обед на 20 януари — което беше днес, значи така щеше да стане.

Уморените му ръце и рамене трепереха. Бедрата и прасците му бяха останали без сили. Но, легнал на земята, покрит с пръст и мръсотия, той за пръв път от много време насам изпита спокойствие. Краят наближаваше, но какъв край! Съдбата му беше предопределила да завърши земния си път точно тук. Колко подходящо! Може би от пепелта му щеше да поникне ново семе, нова борба, може би нова нация. Омразата, която толкова дълго бе таил в себе си, сякаш бе изчезнала, отстъпила място на мощен прилив на облекчение. Той вече не беше уморен победен старец.

Бе успял.

„Мат в два хода.“

Два хода до победата. Кели сигурно беше вече мъртъв. Оставаше още един ход.

Дясната му ръка бръкна в куфара и напипа превключвателя.

Колко ли още хора щяха да напуснат този свят на днешния ден? Няколко десетки хиляди? По-скоро няколкостотин хиляди. Време беше Главният противник да изпита онова, с което Съветите отдавна бяха свикнали.

Поражение.

Палецът и показалецът му стискаха малкото лостче на превключвателя. Вълна на възторг и опиянение премина през тялото му. Тази искра щеше да подпали света.

— За Отечеството!

И той щракна лостчето.

Малоун натисна газта до пода и завъртя волана; патрулката се понесе покрай зданието на Министерството на финансите, пробивайки си път между останалите автомобили с лампите и сирената. На Ен стрийт, която беше еднопосочна и затворена, Малоун зави вляво и влезе срещу движението, като буквално избута идващите насреща му коли през четиристотинметровата отсечка до мястото, където църквата „Сейнт Джон“ се извисяваше над Лафайет Парк. Качи колата на тротоара и щеше да влезе в самия парк, ако не се бе спрял в металните боларди. Слезе. Цялото пространство между парка и Пенсилвания авеню беше пълно с народ. Стефани му бе казала за тунел между църквата и Белия дом, най-вероятно точно под краката му. Цялото каре беше заобиколено с временни огради, църквата беше в ремонт, но той прескочи оградата и влезе в обекта. Минувачите по тротоара го изгледаха особено. Е, нямаше време за обяснения. Нито пък за евакуация.

Единственият му шанс бе да предотврати взрива, докато още беше възможно.

Касиопея тичаше към Белия дом, придружавана от агент на Тайните служби, който бе присъствал на престрелката. Още с пристигането си тя забеляза, че никой не си тръгваше. Влязоха в сградата през Западното крило и агентите вътре им казаха, че церемонията всеки момент ще започне.

— Защо няма евакуация? — попита тя.

Агентът я погледна объркано.

— За какво?

Тя го заобиколи и продължи към основното здание. Двама униформени преградиха пътя й.

— Нататък не може! — каза единият.

— Трябва да опразним комплекса! Вие нищо ли не знаете? Къде е министърът на правосъдието, Брус Личфилд? Намерете го.

Агентът се обади по радиото и направи запитване.

След секунда се обърна към нея и каза:

— Господин Личфилд е напуснал сградата преди половин час.

* * *

Зорин отначало си мислеше да остане до бомбата и да умре при взрива, но сега реши да се върне в църквата и да охранява входа на тунела, в случай че на някого му хрумне да се намеси. Пак щеше да загине, защото щеше да се намира едва на няколкостотин метра от епицентъра, но поне щеше да знае, че е изпълнил дълга си докрай.

Приведен, той тръгна назад през стария тунел, който вонеше ужасно, но иначе се държеше за годините си. Само на мястото, където бе оставил бомбата, сводът беше поддал и тунелът беше почти затрупан; той се съмняваше, че по него все още можеше да се стигне до Белия дом. Лъчът на фенерчето хвърляше мъждиво жълтеникаво петно по тухления под.

Стигна до края на тунела и се изправи в цял ръст. Намираше се в подземието на църквата.

Часовникът му показваше 11:47.

Пет минути, откакто бе активирал устройството.

Малоун огледа църковния двор; по натрупаните строителни отпадъци, покрити отгоре с тънък слой сняг, нямаше следи от човешко присъствие. В основата на църквата видя двойна метална врата, която сигурно водеше към някакво подземие. Отвън на вратата висеше катинар, но когато се приближи, той забеляза, че е закачен само на едната халка.

Хвана дръжките на двете крила, които без всякакво съпротивление се отвориха навън, разкривайки стръмно стълбище с бетонни стъпала. В осветеното подземие бяха разположени агрегатите на климатичната инсталация.

В далечния край на подземието беше застанал Зорин с фенерче в ръка.