Законът на невинността

Част от проучването на живота на Сам Скейлс бе и разследването на смъртта му. Бяхме получили доклада от аутопсията още с първата много тънка купчина с доказателства от прокуратурата. Той потвърждаваше очевидното — че Скейлс е умрял от множество огнестрелни рани. Но това бяха само първоначалните заключения след огледа на тялото. Нямаше токсикологичен доклад — той обикновено отнема от две до четири седмици след аутопсията. Това означаваше че резултатите вече трябва да са получени и фактът, че още не са включени в последната порция доказателства, ми се струваше подозрителен. Обвинението може би криеше нещо и аз трябваше да разбера какво. Освен това исках да знам какво е било менталното състояние на Сам Скейлс, когато, както се твърдеше, е бил натикан жив в багажника на колата ми и прострелян.

Към това можеше да се подходи по два начина. Дженифър можеше просто да подаде молба за предоставяне на доклада, или Сиско да отиде до патоанатомията и да се опита да го вземе. Това все пак беше публичен документ.

Разпределих задачата на Сиско по простата причина че ако се сдобиеше с копие от токсикологичния доклад, обвинението нямаше да знае, че разполагаме с него. Това бе по-добрата стратегия. Не позволявай на обвинението да разбере какво имаш и какво целиш с него — освен ако изрично не поискат от теб да го разкриеш.

Това бе всичко от списъка със задачи. Засега. Но не исках да се връщам в отделението. Прекалено много шум, прекалено много разсейващи фактори. Харесвах тишината в библиотеката и реших, че докато държа химикалка в ръка, мога да съставя черновата на молбата за изследването на мобилния телефон и колата. Исках да я представя пред съдия Уорфийлд на изслушването в четвъртък, за да се движим експедитивно. Ако я нахвърлех сега, Дженифър с лекота щеше да я приготви за представяне.

Но когато започнах, надзирателят в библиотеката получи обаждане по радиостанцията и ми каза, че имам посетител. Това бе малко изненадващо, защото можеха да ме посещават само хора, които бях включил в списъка, представен от мен при задържането. Той бе къс и се състоеше основно от имената на хората от защитния ми екип. Вече бях насрочил среща с него следобеда.

Предположих, че посетителят е Лорна Тейлър. Макар да администрираше практиката ми, тя не бе нито адвокат, нито лицензиран детектив и това не ѝ позволяваше да участва в следобедните обсъждания с Дженифър и Сиско. Но когато ме отведоха в кабината за посещения и погледнах през стъклото, бях приятно изненадан да видя жената, чието име бях добавил последно в списъка със слаба надежда.

Кендал Робъртс седеше от другата страна на стъклото. Не я бях виждал от повече от година. Не и след като ми каза, че ме напуска.

Седнах на стола пред стъклото и взех слушалката на телефона. Тя взе своята от другата страна.

— Кендал — казах. — Какво правиш тук?

— Ами — започна тя, — чух, че си арестуван, и трябваше да дойда. Добре ли си?

— Добре съм. Това са глупости и ще победя в съда.

— Вярвам ти.

Когато ме бе напуснала, тя се бе изнесла и от града.

— Ъ-ъ, кога пристигна? — попитах. — В града, имам предвид.

— Снощи. Късно.

— Къде си отседнала?

— В хотел. До летището.

— Е, колко ще останеш?

— Не знам. Нямам планове. Кога е делото?

— След около два месеца. Но сме в съда този четвъртък.

— Може би ще дойда.

Каза го, сякаш я бях поканил на питие или на купон. Не ми пукаше. Тя изглеждаше красива. Мисля, че не се бе подстригвала, откакто не я бях виждал. Косата ѝ сега обграждаше лицето и падаше по раменете ѝ. Трапчинките се появяваха на бузите, когато се усмихваше, както винаги. Усетих, че нещо в гърдите ми се сви. Бях живял с двете си бивши съпруги общо седем години. Почти толкова време бях прекарал и с Кендал. И това време бе хубаво и за двама ни, докато не започнахме да се раздалечаваме и тя не каза, че иска да напусне Лос Анджелис.

Аз не можех да изоставя дъщеря си и практиката си. Предложих ѝ да отделям повече време за пътувания, но отказах да се преместя. И накрая Кендал си тръгна. Един ден, докато бях в съда, събра всичко, което притежаваше, и ми остави бележка. Бях поръчал на Сиско да я намери, за да съм спокоен, че знам къде е и е добре — или поне така си казвах. Той я проследи до Хаваите, но не предприех нищо повече. Така и не прелетях през океана, за да я открия и да я помоля да се върне. Просто чаках и се надявах.

— Откъде идваш? — попитах.

— От Хонолулу — каза тя. — Живея на Хаваите.

— Откри ли студио?

— Не, но преподавам. По-добре за мен е да не съм собственик. Сега просто преподавам. Справям се.

Няколко години бе имала студио по йога на булевард „Вентура“, но го бе продала, когато бе започнала да става неспокойна.

— За колко време си тук?

— Казах ти. Все още не знам.

— Е, ако искаш, можеш да отседнеш в къщата. Очевидно няма да я ползвам, а ти можеш да поливаш цветята, някои от които мисля, че са твои.

— Хм, може би. Ще видим.

— Ключът още е под кактуса на предната веранда.

— Благодаря. Защо си тук, Мики? Не можеш ли да излезеш под гаранция или…?