Законът на невинността

Когато пристъпих през портата на Двете кули, ме посрещна малка група приятели, колеги и близки. Те избухнаха в ликуване и ръкопляскания, докато излизах. Медиите също бяха там и ме заснеха как вървя през шпалира и раздавам прегръдки и ръкостискания. Беше едновременно притеснително и приятно. Отново дишах свободен въздух и исках да му се насладя. Единият от моите линкълни беше до тротоара, готов да потегли — очевидно не онзи, в който бе убит Сам Скейлс.

Хари Бош и Андре Ла Кос бяха последни в редицата доброжелатели. Благодарих им, че са проявили готовност да застанат до мен и да ми дадат парите си.

— Минахме евтино — каза Бош.

— Държа се идеално в съда — добави Ла Кос. — Както обикновено.

— Е — казах, — двайсет и пет хиляди на глава пак са си много пари според моите разбирания и ще ви се издължа, момчета, по-рано, отколкото си мислите.

И двамата щедро се бяха съгласили да дадат по 200 хиляди за вноската от десет процента по гаранцията. Но съдия Уорфийлд бе толкова разгневена от очевидното подслушване на разговорите ми в затвора, че свали сумата от 5 милиона на 500 хиляди като наказание за нарушението. За жалост тя също така нареди да нося гривна на глезена, но това не помрачи новината, че двамата ми спонсори трябваше да платят само малка част от онова, което бяха предложили.

Денят беше хубав. Бях свободен.

Дръпнах Андре настрани, за да си поговорим насаме.

— Андре, нямаше нужда да го правиш, човече — казах. — Имам предвид, че Хари ми е брат. Той е моя кръв, а ти си клиент и никак не ми се иска да взимам от парите, които си спечелил със собствената си кръв.

— Да, така е — каза той. — Но трябваше да го направя. Исках да го направя.

Кимнах отново в знак на благодарност и му стиснах ръката. Докато го правех, се приближи Фернандо Валенцуела. Той бе пропуснал частта с ликуването.

— Не ме прецаквай с това, Холър — каза той.

— Вал, мой човек — казах аз.

Ударихме си юмруците.

— Когато чух в съда за онова с Мексико, си рекох: а стига бе! — каза Валенцуела. — Но после, човече, заби в десетката. Хубаво представление.

— Не беше представление, Вал — отвърнах. — Трябваше да изляза.

— И вече си вън. Ще те следя.

— Сигурен съм.

Валенцуела се отдалечи и другите отново се струпаха край мен. Потърсих Маги, но не я видях. Лорна се поинтересува какво искам да правя.

— Да се видиш с екипа, да останеш сам, какво? — попита тя.

— Знаеш ли какво искам? — казах. — Искам да се кача в този линкълн, да отворя прозорците и просто да карам по брега.

— Може ли да дойда? — попита Хейли.

— А аз? — добави Кендал.

— Разбира се — отвърнах. — У кого са ключовете?

Лорна пъхна ключовете в ръката ми. След това ми подаде телефон.

— Твоят още е в полицията. Но мислим, че сме прехвърлили всичките ти контакти и имейла ти на този.

— Идеално — отвърнах.

След това се наведох и ѝ прошепнах:

— Да съберем екипа по-късно. Обади се на Крисчън в „Дан Тана“ и виж дали можем да намерим маса. Шест седмици съм ял сандвичи със салам. Тази вечер искам пържола.

— Имаш го — отвърна Лорна.

— И покани Хари — добавих. — Може би е успял да прегледа папката с доказателствата на прокуратурата и има нещо за казване.

— Добре.

— Още нещо: говори ли с Маги в съда? Тя май изчезна и се чудя дали не ни е бясна, че я доведохме като свидетел за моя характер.

— Не, не е ядосана. След като съдията заяви, че няма да има нужда от такива свидетелства, тя ми каза, че трябва да се връща на работа. Но беше готова да помогне.

Кимнах. Беше хубаво да го знам.

Отключих линкълна с дистанционното и тръгнах към шофьорската врата.

— Качвайте се, дами.

Кендал се отказа от предната седалка в полза на Хейли и седна отзад. Това бе много мило от нейна страна и ѝ се усмихнах в огледалото за обратно виждане.

— Очите на пътя, татко — каза Хейли.

— Права си — съгласих се.

Отделихме се от тротоара. Тръгнах към 10-а магистрала и поех на запад. Вече беше време да вдигна прозорците, за да се чуваме, като говорим.

— Как се чувстваш? — попита Кендал.

— Доста добре за човек, обвинен в убийство — отвърнах.

— Но ще спечелиш, нали, татко? — попита настойчиво Хейли.

— Не се тревожи, Хей, ще спечеля — казах. — И тогава от просто добре ще се почувствам страхотно. Ясно?

— Ясно — отговори тя.

Пътувахме мълчаливо известно време.

— Може ли да ти задам един тъп въпрос? — каза Кендал.

— В правото няма тъпи въпроси — отвърнах. — Само тъпи отговори.

— Какво ще стане сега? — попита тя. — След като вече си пуснат под гаранция, процесът ще се забави ли?

— Няма да им позволя да го забавят — казах. — Поискал съм бързо производство.

— Какво точно означава това? — попита Кендал.

Погледнах към дъщеря ми.

— Ти си студентка първи курс по право — казах. — Защо не отговориш?

— Знам отговора от теб, не от юридическия факултет — отвърна Хейли.

Обърна се назад към Кендал.