Законът на невинността

Погледнах през рамо за Артуро. Не че умирах от глад, просто не можех да чакам повече за истинска храна за първи път от шест седмици.

— За папката с доказателствата на обвинението — каза Бош. — Прегледах снимките и доклада от аутопсията. Всичко бе съвсем ясно, без изненади. Но тогава видях това.

Отвори папката и извади два документа и снимка от местопрестъплението. Подаде ги на другите на масата и изчака, докато всички ги разгледат и му ги върнат.

— В доклада от аутопсията се казва, че от ноктите на жертвата са взети проби на нещо мръсно или мазно — каза той. — След това в лабораторията са установили, че веществото е комбинация от олио, пилешка мас и някаква меласа — мазнина за готвене според доклада.

— Видях го — казах. — Защо е важно?

— Ами ако погледнеш снимките от местопрестъплението, ще видиш, че ноктите на този човек са изцяло омазани в това нещо — отвърна Бош.

— Все още не разбирам — казах. — Ако беше кръв или нещо подобно, тогава бих…

— Прегледах досието му — прекъсна ме Бош. — Той е от белите якички. Прави най-вече измами в интернет. А пък сега има мазнина под ноктите.

— И какво означава това? — настоях.

— Може да е работил като мияч на чинии — намеси се Сиско.

— Според мен това означава, че е навлязъл в напълно нова област — каза Бош. — Какво означава за делото, не знам. Но мисля, че би трябвало да поискате проба от мазнината под ноктите му и независим тест.

— Добре — казах. — Можем да го направим. Дженифър?

— Разбрах — отвърна тя.

Записа си. Тъкмо се канех да предам щафетата на Лорна, за да видя какво е открила тя при прегледа на предишните ми дела, когато Артуро донесе пържолите и аз си държах устата затворена, докато не сервира на всички. След това започнах да поглъщам моето парче говеждо като човек, който месец и половина е ял само ябълки и сандвичи със салам.

Скоро забелязах, че другите ме наблюдават. Заговорих, без да ги поглеждам:

— Какво, не сте ли виждали човек да яде пържола?

— Просто не съм виждала някой да я яде толкова бързо — каза Лорна.

— Е, стой и гледай, може да си поръчам втора — отвърнах. — Имам нужда да си върна бойната форма. И като правиш такива големи почивки между хапките, Лорна, защо не ни кажеш докъде сме със списъка с враговете?

Преди тя да отговори, погледнах Бош и му обясних:

— Лорна преглежда старите дела и съставя списък с врагове, хора, които биха могли да поискат да ми сторят това. Лорна?

— Списъкът засега е кратък — отвърна Лорна. — Имаш проблемни клиенти и някоя и друга заплаха, но малко са тези, които според нас имат способностите, ума и възможността да ти заложат такъв капан.

— Капанът е сложен — добави Сиско. — Обикновените не биха могли да се справят.

— А кой би могъл? — попитах. — Кой е в списъка ти?

— Прегледах всичко два пъти и засега имам само едно име — каза Лорна.

— Едно име? — повторих. — И това е всичко? Кой?

— Луис Опаризио — отвърна тя.

— Чакай, какво? — попитах. — Луис Опаризио…?

Името ми напомняше нещо, но ми трябваше малко време, за да разбера какво. Бях сигурен, че никога не съм имал клиент на име Луис Опаризио. След това си спомних. Опаризио не беше клиент. Той бе свидетел. Произхождаше от семейство с връзки с мафията и действаше на границата между престъпното начинание и законния бизнес. Бях го използвал. Бях го притиснал на свидетелската скамейка и го бях изкарал виновен. Така отвлякох вниманието на заседателите от моя клиент и го насочих към Опаризио. В сравнение с него клиентът ми изглеждаше като ангел.

Спомних си среща с него в тоалетната на съдебната палата. Помнех гнева, омразата. Беше огромен мъж с телосложение на пожарникарски кран и ръцете му стърчаха от тялото така, сякаш бе готов да ме разкъса с тях на парчета. Притисна ме в ъгъла и искаше да ме убие на място.

— Кой е Опаризио? — попита Бош.

— Един, на когото приписах убийство в съда — казах.

— Мафиот — добави Сиско. — От Вегас.

— Виновен ли беше? — попита Бош.

— Не, но го изкарах виновен — казах. — Клиентът ми бе оправдан и си тръгна.

— А клиентът ти беше ли виновен?

Поколебах се, но отговорих честно.

— Да, но тогава не го знаех.

Бош кимна и аз го приех като присъда, макар току-що да бях показал защо хората мразят адвокатите.

— Е — каза той, — тогава толкова ли е невероятно, че Опаризио би искал да ти го върне и да те накисне за убийство?

— Не, никак даже — отвърнах. — Случилото се тогава в съда му причини много неприятности и му струва много пари. Той беше скрита лимонка. Опитваше се да пренасочва мафиотски пари към законни дейности и аз провалих това, когато го изправих на свидетелската скамейка.

Бош обмисли това за няколко секунди. Никой друг не се обаждаше.

— Добре — каза той накрая. — Нека аз поема Опаризио. Да видя какви ги върши. Сиско, ти продължи да се занимаваш със Сам Скейлс. Може би някъде пътищата ни ще се пресекат и тогава ще знаем защо се е случило всичко това.

Прозвуча ми като добър план, но щях да оставя Сиско да реши. Май всички гледахме него и чакахме. Накрая той кимна одобрително и каза:

— Добре. Да го направим.

14.