Законът на невинността

Опитах се да сменя темата и попитах:

— Е, какъв човек е Опаризио?

— Какво имаш предвид?

— Ами току-що си спомних, че когато преди девет години го качих на свидетелската скамейка, отначало бе въздържан, но след това се превърна в животно. Искаше да скочи от мястото си и да ми прекърши врата или нещо подобно. Приличаше повече на Тони Сопрано, отколкото на Майкъл Корлеоне, ако ме разбираш.

— Не разбирам. Но досега не съм го зървал. Не с това се занимавах.

Погледнах през прозореца и се опитах да прикрия шока и разочарованието си. След това потърсих очите му.

— Хари, тогава с какво си се занимавал? — попитах. — Падна ти се Опаризио, не помниш ли? Трябваше да…

— Спокойно — каза той. — Знам, че ми се падна Опаризио, но не е най-важното да го видя с очите си. Това не е наблюдение. Трябваше да разбера какво е правил и дали по някакъв начин е свързан със Скейлс и теб. И точно с това се занимавах.

— Добре, тогава спри с цялото това мистериозно пътуване. Къде отиваме?

— Само се успокой. Почти стигнахме и ще бъдеш просветлен.

— Наистина ли? Нещо като божествена намеса?

— Не точно. Но мисля, че ще ти хареса.

За едно беше прав. Почти бяхме стигнали. Огледах се, за да се ориентирам, и видях, че сме само на няколко километра от края на Пристанищното шосе край остров Терминал. През предното стъкло и наляво виждах гигантските подемни кранове, които товареха и разтоварваха контейнерите на товарните кораби.

Вече бяхме в Сан Педро. Някога той бе малко рибарско селище, а сега — част от гигантския пристанищен комплекс на Лос Анджелис и спалня за многото хора, които работеха на доковете и в корабната и петролната индустрия. Преди имаше пълноправен съд, където се бях явявал редовно от името на клиенти, обвинени в престъпления. Но съдебната палата бе закрита от областната управа заради икономии и делата се преместиха в съда до летището. Съдебната палата в Сан Педро бе изоставена от повече от десетилетие.

— Идвал съм в Педро заради доста дела — казах.

— Идвал съм тук като тийнейджър — каза Бош. — Измъквах се от домовете, в които ме настаняваха, и идвах на доковете. Веднъж тук си направих татуировка.

Само кимнах. Струваше ми се, че преживява отново този спомен, и не исках да се натрапвам. Знаех много малко за ранния живот на Бош, само това, което бях чел в неодобрен от него очерк в „Таймс“. Помнех приемните домове, ранното постъпване в армията, заминаването за Виетнам. Това е било десетилетия преди да разберем за кръвната ни връзка.

Прекосихме „Винсънт Томас“, високия зелен мост на самоубийците, който свързва континента с Терминал. Целият остров се бе посветил на пристанищни и индустриални операции с изключение на федералния затвор в далечния край. Бош отби от магистралата и пое по малките улички по северния край на острова и покрай дълбоките пристанищни канали.

— Ще се опитам да предположа — казах. — Опаризио върти тук някаква контрабанда. Стоката идва в товарните контейнери. Наркотици? Хора? Какво?

— Не знам — отвърна Бош. — Ще ти покажа нещо друго. Виждаш ли този терен?

Той посочи през предното стъкло към огромен паркинг, пълен с увити в найлон коли, току-що слезли от корабите от Япония.

— Някога тук е имало завод на „Форд“ — каза Бош. — Казвал се е „Лонг Бийч“ и в него са сглобявали Модел А. Бащата на майка ми е работил тук през 30-те години на конвейера за Модел А.

— Какъв човек беше? — попитах.

— Не го познавам. Само съм слушал историята.

— А сега тук има тойоти.

Посочих към просторния паркинг с новите коли, които чакаха да бъдат откарани до търговците на запад.

Бош зави по разнебитен път, който минаваше покрай каменист кей успоредно на канала. Черно-бял петролен танкер, дълъг колкото футболно игрище заедно със съблекалните, бавно си проправяше път през канала към пристанището. Бош спря до нещо, което приличаше на изоставена железопътна линия, и угаси двигателя.

— Да отидем пеша до кея — каза той. — Ще ти покажа какво открих веднага щом този танкер премине.

Тръгнахме по изкачващата се пътека към възвишението, което се издигаше зад кея като бариера срещу прилива. Когато застанахме на върха, получихме хубава гледка през канала към различните петролни рафинерии и складове, жизненоважни за дейността на пристанището.

— Това е канал Керитос и ние гледаме на север — каза Бош. — От другата страна се намира Уилмингтън, а Лонг Бийч е вдясно.

— Добре — казах. — Какво точно виждаме?

— Центъра на калифорнийския петролен бизнес. Тук са рафинериите на „Маратон“, „Валеро“ и „Тесеро“. „Шеврон“ са по-нагоре. Петролът идва тук отвсякъде — дори от Аляска. Стига до пристанището със супертанкери, баржи, влакове, тръбопроводи, каквото се сетиш. След това отива там, в рафинериите, и се преработва, а оттам — в дистрибуторската система. В цистерни и в бензиностанции, а оттам в резервоара ти.

— И какво общо има това с делото?

— Може би нищо. Може би всичко. Виждаш ли онази рафинерия в края с високите мостове покрай хранилищата?