Законът на невинността

Ставаше въпрос за мъжа от новото трио. Това бе интересна информация, но не нещо, което бих споменал директно, без да се издам откъде знам това. Разкритието, че имам сътрудник, който наблюдава съдебните заседатели на паркинга, нямаше да се приеме добре от съдията и от Калифорнийския адвокатски съвет. Не се приемаше добре и от Огнената Маги. Тя получаваше бързо обучение по защита в криминално дело и невинаги харесваше наученото. Но аз не се тревожех. Вече бе задължена да съдейства, защото бяхме в отношения адвокат-клиент.

Гледах как номер 17 става от мястото си в публиката, когато му дойде редът. Мина покрай другите на реда и след това тръгна към мястото за съдебните заседатели, за да бъде разпитан, без да дава знак, че има някакво физическо затруднение или увреждане. Разбира се, имаше други възможни невидими причини, които можеха да му осигурят разрешение да паркира на място за инвалиди. Но това ме притесняваше. Ако бе измамник, не го исках за съдебен заседател.

Последва нова информация от Сиско.

68 трябва да отпадне.

Лепенка на Тръмп на калника.

Това бе добра информация. Политиката е прозорец към душата на човека. Ако 68 беше поддръжница на президента, вероятно бе хардлайнер по отношение на закона и реда — а това не е добре за човек, обвинен в убийство. А това, че тази личност бе продължила да поддържа президента, след като медиите бяха документирали безбройните изречени от него неистини, също бе фактор. Показваше сляпа вярност към кауза и бе индикатор, че истината не е важна част от мирогледа на тази жена.

Бях съгласен със Сиско. Тя трябваше да се махне.

За третия потенциален заседател — номер 21 — Сиско имаше малко информация.

21 кара приус.

Лепенка на „Бунт срещу изличаването“ на задния прозорец.

Не знаех какво е „Бунт срещу изличаването“, но ми се стори, че разбирам посланието на стикера. И двете информации бяха почти безполезни. Можеше да говорят за личност, която обича да раздава присъди, особено когато става въпрос за околна среда и престъпност. Аз карах гълтащ бензин линкълн и това със сигурност щеше да бъде споменато на процеса. Бях обвинен в много тежко престъпление, а също така бях човек, който професионално общува с други обвинени в тежки престъпления.

Слушах с едно ухо как Бърг разпитва новите кандидати, докато се бях привел към Маги, която бе извадила въпросниците, попълнени от тримата при явяването им в съда.

Веднага промених решението си за 21. Хареса ми това, което прочетох. Тя бе на трийсет и шест, неомъжена, живееше в Студио Сити и работеше като готвач в един от изисканите ресторанти в „Холивуд Боул“. Това ми показваше, че си пада по музика и култура и предпочита да работи на място, където има и от двете. Също така бе записала четенето на първо място сред хобитата си. Не мислех, че човек, който обича да чете, може да пропусне истории — документални и художествени, — които подчертават слабостите на американската правораздавателна система, сред които най-голямата е, че полицията невинаги успява да достигне до истината и че невинни хора понякога биват обвинявани и осъждани за престъпления, които не са извършили. Вярвах, че 21 е широко скроена. Тя щеше да следи внимателно делото ми.

— Искам я — прошепнах.

— Да, изглежда добре — отвърна ми шепнешком Маги.

Погледнах другите въпросници. Видях, че 68, другата жена, е на моя възраст и се е омъжила в същата година, в която е завършила „Пепърдайн“, консервативно християнско училище в Малибу. Като прибавих към това и стикера в подкрепа на Тръмп, вече бях убеден. Тя трябваше да се отстрани.

Маги се съгласи.

— Искаш ли да използваш последното отстраняване без обяснения? — попита тя.

— Не, ще я разпитам — казах. — Ще се опитам да я премахна с основание.

— Ами мъжът? Тук няма нищо.

Говореше за 17. Прегледах въпросника и трябваше да се съглася с Маги. Нищо върху единствената страница беше червена лампа. Той бе на четиридесет и шест и женен, заместник-директор на частно училище в Енсино. Познавах учебното заведение, защото преди много години с Маги бяхме обмисляли да пратим Хейли там в началния курс. Отидохме в училището и присъствахме на презентация за родители, но накрая усетихме лоша вибрация. Повечето ученици бяха от заможни семейства. В никакъв случай не бяхме бедни, но Маги беше държавен служител, а аз винаги гонех дела за много пари. Някои години бяха добри, някои лоши. Решихме, че натискът на съучениците върху дъщеря ни би бил нездравословен. Записахме я другаде.

— Помниш ли този човек? — попитах. — Трябва да е бил там, когато ходихме в училището.

— Не се сещам — каза Маги.

— Да видим какво ще изтръгна на разпита. Имаш ли нещо против да поема и тримата?

— Разбира се, че не. Това е твоето дело. Не искам да се съобразяваш с мен.