Законът на невинността

— Дори в шерифската администрация да знаят, не споделят с мен. Накарах Сиско да провери и да се обади на Хари Бош.

— Не искам да изтеглям Сиско от подготовката на процеса. Може това да е целият мотив зад случката.

— Не, защото се е опитал да те убие и вероятно си е мислил, че го е направил. Не убиваш някого, за да отвлечеш вниманието на детективите му. Днес подадох молба до Уорфийлд да издаде заповед за пускане под гаранция или да нареди на шерифската администрация да те транспортира с кола до и от съда. Никакви автобуси повече. Прекалено е опасно.

— Добре си се сетила.

— Надявам се да ме изслуша този следобед. Ще видим.

— Тук някъде има ли огледалце или нещо подобно?

— Защо?

— Искам да се видя.

— Мики, не мисля, че…

— Спокойно. Просто искам да се погледна набързо, няма проблем.

— Не виждам огледало, но почакай, имам нещо друго.

Чух я да разкопчава ципа на чантата си, после сложи нещо малко квадратно в ръката ми. Огледало от комплект за грим. Вдигнах го към лицето си и успях да го зърна. Приличах на боксьор на сутринта след мач — и то такъв, който е загубил. Очите ми бяха подути и от ъгълчетата им към двете бузи тръгваше гъста мрежа от експлодирали капиляри.

— Мили боже — казах.

— Да, гледката не е хубава — отвърна Дженифър. — Мисля, че трябва да оставиш лекаря да те изследва.

— Добре съм.

— Мики, може да има нещо и трябва да го знаеш.

— Но тогава прокуратурата ще знае и ще го използват, за да поискат отлагане.

Настъпи кратко мълчание, докато Дженифър обмисляше това, после осъзна, че съм прав.

— Добре, уморих се — казах. — Прати ми разследващия, да видим какво ще каже той.

— Сигурен ли си? — попита тя.

— Да. И не изтегляй Сиско от подготовката на процеса. Когато се чуеш с Бош, кажи му да провери Мейсън Мадокс. Искам да знам всичко. Някъде трябва да има връзка.

— Връзка с какво, Мики?

— Връзка с делото. Или пък с разследването на подслушването. Нещо. Трябва да огледаме всички. Шерифите, Опаризио, ФБР, всички.

— Добре, ще кажа на останалите.

— Мислиш, че съм параноичен, нали?

— Просто мисля, че е малко пресилено.

Кимнах. Може би наистина бе така.

— Позволиха ли ти да внесеш телефон? — попитах.

— Да — каза тя.

— Добре, снимай ме. Може да се наложи да покажеш снимката на съдията, когато аргументираш защитата ми.

— Добра идея.

Чух я да вади телефона си от чантата.

— Сигурна съм, че Бърг ще възрази — каза тя. — Но си струва да опитаме.

— Ако съдията знае, че има снимка, ще иска да я види — казах аз. — Човешко любопитство.

Чух я да снима.

— Добре, Мики — каза тя. — Почивай си.

— Това е планът — отвърнах.

Чух я да тръгва към вратата.

— Дженифър?

Стъпките ѝ се върнаха към леглото.

— Да?

— Още не мога да виждам добре, но чувам — отвърнах.

— Хубаво.

— И чувам съмнение в гласа ти.

— Не, грешиш.

— Виж, това е нещо естествено. Да подлагаш всичко на съмнение. Мисля, че ти…

— Не е това, Мики.

— Тогава какво е?

— Добре, виж, става въпрос за баща ми. Разболя се. Притеснявам се за него.

— В болница ли е? Какво му е?

— Там е работата. Нямаме еднозначни отговори. Той е в старчески дом в Сиатъл и със сестра ми не получаваме никакви отговори.

— Сестра ти там ли е?

— Да, тя смята, че и аз трябва да отида. Ако искам да го видя преди… нали се сещаш.

— Права е, трябва да отидеш.

— Но имаме дело, започва процесът. Заседанието за молбите е следващата седмица, а сега и това нападение.

Знаех, че загубата ѝ ще е опустошителна за делото, но нямах избор.

— Виж — казах, — трябва да отидеш. Може да си вземеш лаптопа и да свършиш много работа оттам, когато не си с баща си. Можеш да пишеш молби, Сиско ще ги носи на съдебния секретар.

— Не е същото — каза тя.

— Знам, но това можем да направим. Трябва да отидеш.

— Чувствам се така, сякаш те изоставям.

— Ще измисля нещо. Иди там, виж се с него, кой знае, може да започне да се чувства по-добре, а ти да се върнеш за процеса.

Отначало тя не отговори. Бях казал, каквото имах да казвам, и вече мислех за алтернативни начини.

— Ще си помисля за това тази вечер — най-накрая отвърна Дженифър. — Ще ти кажа утре, става ли?

— Става, но според мен няма какво толкова да мислиш. Това е твоето семейство. Баща ти. Трябва да отидеш.

— Благодаря, Мики.

Кимнах.

Чух стъпките отново да тръгват към вратата. Опитах се да отпусна гърлото си и да облекча болката. Говоренето беше като гълтане на стъкло.

Тогава чух Дженифър да казва на разследващия, който чакаше пред стаята, че може да влезе.

Четвърта част

Да обезкървиш звяра

37.

Сряда, 19 февруари

Светът сякаш бе на ръба на хаоса. Повече от хиляда души бяха починали от мистериозен вирус от Китай. Почти милиард бяха затворени по домовете си и американските граждани бяха евакуирани. В Тихия океан имаше круизни кораби, които бяха плаващи инкубатори на вируса, а на хоризонта не се задаваше ваксина. Президентът твърдеше, че кризата ще премине, а собственият му експерт вирусолог казваше да се готвим за пандемия. Бащата на Дженифър Арънсън току-що бе починал в Сиатъл от недиагностицирана болест и тя не получаваше никакви отговори.