Защото те обичам

И точно в този миг лявото предно колело се натъкна на голям камък и фургонът рязко подскочи. Лидия изгуби равновесие, замахна отчаяно със свободната си ръка и хвана шапката на мистър Коулман, която след миг се озова под нея върху седалката.

Тласъкът от сътресението на фургона, я стовари върху мистър Коулман. Ръката му попадна в капана на пълните й гърди, а тялото й го затисна. Беше се озовала напречно на скута му, с ръка между силните му бедра.

За момент остана полегнала върху него, като си поемаше дълбоко дъх и се бореше със световъртежа. Накрая успя да се изправи и да се отдръпне.

Видя се принудена да се подпре с една ръка на бедрото му, за да измъкне изпод себе си смачканата му шапка. Тук той вече не издържа и устата му започна да сипе проклятия.

— Съжалявам — извини се тя полугласно, смутена от неловкостта си. — Аз… аз никога не съм била по-рано на толкова голям фургон.

Погледът, който впи в нея, беше стъклен, блестящ и бесен. Устните му отново образуваха тънка, бяла черта.

— Ще те помоля да внимаваш повече следващия път.

Лидия си отбеляза, че устните му едва се движеха, докато говореше, и гласът му прозвуча съвсем различно от друг път. Дали не го беше заболяло? Беше ли възможно да го е наранила по някакъв начин?

Тя изкусно възстанови първоначалната форма на шапката и срамежливо му я подаде. Беше глупаво да крие от слънцето бляскавата си тъмна коса. Но след като той я нахлупи ниско над веждите, тя реши, че и така си е хубав.

Дрехите му бяха работни, но му стояха добре. Дългите му панталони покриваха добре краката. Винаги носеше черни ботуши, които стигаха до коленете. Ризата му беше от тъмносин памук, но коженото яке върху нея изглеждаше меко на допир. Беше вързал шарена кърпа под брадата си.

Уплашена, че може да забележи втренчения й поглед, Лидия побърза да сведе очи към ръцете му, които държаха поводите. Беше подгънал краищата на черните си кожени ръкавици, като по този начин изпъкваха силните му китки, обрасли с черни, гъсти косми. Държеше поводите с привидна отпуснатост, но беше достатъчно само едно едва забележимо подръпване, за да насочи конете вляво или вдясно. Ръцете му излъчваха огромна сила, но в същото време бяха способни и на нежност. Как ли беше галил жена си?

От тия мисли главата й се замая и тя побърза да насочи вниманието си към близките околности. Пред тях имаше около десетина фургона. Извърна глава да погледне зад себе си, но стисна здраво седалката, за да не падне. Куполът на фургона й пречеше да види какво става зад него, а я беше прекалено страх да се наведе настрани, за да погледне.

— Къде се намираме? — запита тя.

Местността беше хълмиста. Полски цветя покриваха моравата, скътана уютно сред зеленината на гъстата гора.

— На изток от Мемфис.

Рос беше възстановил душевното си равновесие, макар и не съвсем. Беше проклинал собствената си податливост, когато я беше видял да кърми сина му. Добре, че не беше смъкнала цялата горна част на роклята, както беше сторила предната нощ. Вместо това я беше разкопчала само до кръста. Въпреки отвращението си към нея, той беше развълнуван от мирното, благочестиво изражение на лицето й, от усмивката й, която извиваше ъгълчетата на устата й нагоре. Изражение, за което всеки мъж би дал много, за да го види върху лицето на жена си.

Той се размърда неудобно върху седалката. Какви бяха тия идиотски мисли, които минаваха през главата му? Та той никога не беше срещал досега жена, която да го гледа с такава усмивка. В разюзданата си, необуздана младост бе общувал само с пропаднали жени. В известен смисъл те всъщност представляваха бизнесменки, които го подканяха да бърза, за да не изтърват следващите клиенти.

И после се беше появила Виктория. Той никога не бе предполагал такава страст у нея. Дамите от нейното положение не изпитваха наслаждение… от това… и той би се учудил, ако тя се окажеше изключение. Беше покорна и търпелива с него, дори пламенна. Никога не му беше отказала, но и никога не беше проявила инициатива.

Никога повече нямаше да обикне друга жена. Това беше немислимо. И все пак, не би било лошо понякога да го даряват с усмивка, като тази на Лидия… Господи! Беше си помислил за нея като за Лидия.

Как можа да се изтърси отгоре му? Още усещаше ръката й да се плъзга по слабините му. Ръката му още пулсираше от допира с гърдите й.

Той прочисти шумно гърлото си, сякаш да се отърси физически от мислите си.

— Вдругиден е възможно да прекосим реката.

— Мисисипи?

И тъпа ли беше на всичкото отгоре?

— Че коя друга може да бъде? — изрече той присмехулно.

— Е, не е необходимо да си толкова подигравателен — върна му го тя.

Почувства се така, сякаш я беше зашлевил по лицето, като й показвайки й колко невежа е в географията. Тя беше чувала за Мисисипи, но нямаше никаква представа къде се намира. Беше посещавала само две години основното училище, преди двете с майка й да се преместят в имението на Ръселови. Не беше нейна вина, че остана почти неграмотна.