Защото те обичам

— Какво има, Лидия? Събуди се, момичето ми. Сънуваш лош сън.

Успокояващият глас я намери в кладенеца на ада, където я беше завлякъл кошмарът, и я измъкна оттам. Тя отново се озова сред уютния покой на фургона на Лангстън.

Не я болеше от насилието, упражнено върху нея от Кланси, а от родилните болки. Господи, как можеше да продължи да живее със спомена за насилието? Беше родила дете от мръсното му семе и не заслужаваше повече да ходи по белия свят.

Мама Лангстън обаче не мислеше като нея. Момичето се вкопчи в ръкавите на износената й рокля, търсейки защита от кошмара, и възрастната жена пошепна успокоително:

— Беше само сън. Имаш треска и затова сънуваш кошмари, но никой няма да посмее да те обиди докато си при мен.

Ужасът полека отстъпи. Кланси беше мъртъв. Пред очите й застана неподвижното тяло, видя кръвта, която бликаше на тласъци и заливаше обезобразеното му лице. Никога повече нямаше да я докосне.

Тя с благодарност отпусна глава в скута на Мама Лангстън. Вече беше почти заспала, когато възрастната жена я положи върху неравната възглавница. През последните няколко седмици на бягството за легло й бяха служили борови иглици или сено. А понякога не беше имала дори и този късмет, и бе успявала само да подслони глава о някой дънер.

Сладката забрава я понесе на вълните си, а Мама Лангстън продължаваше да държи ръката й.

На другата сутрин я събуди люшкането на фургона. Глинените съдини подрънкваха ритмично при всяко завъртане на колелата. Кожените сбруи скърцаха, а металните закопчалки им пригласяха напевно. Мама Лангстън даваше инструкции на всеки кон поотделно, като придружаваше всяко напътствие с рязък удар на камшика. В същото време поддържаше жив диалог в почти същата тоналност с едно от своите отрочета. От устата й неспирно се сипеха съвети и нравоучения.

Лидия се размърда неудобно върху постелята си и завъртя полека глава. Момиченце със сламеноруса коса и широко отворени любопитни сини очи седеше до нея и не отделяше поглед от лицето й.

— Мамо, тя се събуди — извика то.

Лидия подскочи при внезапния вик.

— Прави както ти казах — извика в отговор Мама Лангстън. — Не можем да спрем сега.

Момичето се обърна отново към Лидия.

— Аз съм Анабет.

— А аз съм Лидия — изрече тя дрезгаво.

Гърлото я дереше като посипано с пясък.

— Знам. Мама ни каза на закуска и ни каза още, повече да не те наричаме „момичето“, защото ще ни скъса ушите. Гладна ли си?

Лидия помисли.

— Не. Жадна съм.

— Мама каза, че ще бъдеш жадна заради треската. Имам манерка с вода и друга с чай.

— Първо водата.

Лидия я пресуши, удивена колко много усилия й струваше това. После отново отпусна уморено върху постелята.

— Може би ще пийна чай малко по-късно.

Лангстънови бяха предвидили всичко, което ситуацията изискваше. Тя се смути силно, когато Анабет пъхна един леген под нея, за да може да се облекчи, но момичето се държеше съвсем естествено и изобщо не се намръщи, когато след това го изпразни през задната преграда на фургона.

Мама Лангстън се качи във фургона по време на обедната почивка, когато керванът спираше, за да си отдъхнат и хората, и животните. Идваше да смени превръзката между бедрата на момичето.

— Кървенето почти е спряло. Слабините ти заздравяват съвсем нормално, макар че ще те болят още няколко дни.

Прямотата на Мама Лангстън не съдържаше нищо обидно, но въпреки това Лидия се смущаваше да я разглеждат по този начин. Тя се радваше, че у нея се е запазила някаква чувствителност, като се имаше предвид какво беше преживяла през последните десет години. Майка й беше успяла да възпита деликатност у нея, преди да се нанесат във фермата на Ръселови. Знаеше, че повечето хора гледаха на тях като на белокожи отрепки. Всяко тяхно посещение в града биваше придружавано от оскърбителни подмятания. За щастие, не ходеха много често. Лидия не разбираше всички думи, но се научи да отличава и да се бои от оскърбителните интонации.

Понякога това вземаше непоносими размери и на нея й идваше да изкрещи, че тя и майка й не са като Ръселови, че се различават от тях. Но кой щеше да нададе ухо на едно мръсно, оръфано и босоного момиче? Видът й беше точно толкова позорен, както и този на Ръселови.

Но изглежда, съществуваха и хора, които не бяха толкова бързи в преценките си. Като Лангстънови например. На тях изобщо не им беше направило впечатление мръсната й парцалива рокля. Не я бяха оскърбили, че е родила дете без съпруг. Бяха се отнесли с нея като с равен.

Тя обаче не се беше почувствала равна на тях, макар че от всичко на света най-много желаеше това. Години щяха да минат, докато успееше да отмие от себе си петното, което й бяха нанесли Ръселови, но тя щеше да се отърси от него, дори и с цената на собствената си смърт.

През деня се запозна с цялата фамилия Лангстън. Двете момчета, които я бяха намерили, подадоха боязливо глави през брезента във фургона подканяни от майка си.

— Това е най-големият ми син, Джейкъб, но всички го наричат Буба. Другият е Люк.

— Благодаря ви за помощта — произнесе Лидия меко.