Защото те обичам

Лидия имаше нов проблем, но не искаше да прибавя още една грижа към останалите на Мама Лангстън, затова не й каза за подутите си и болезнени гърди. През деня успя да дремне, защото керванът беше спрял от уважение към мистър Коулман. Анабет й донесе обилен, макар и малко набързо приготвен обяд, защото всички трябваше да се съберат след вечеря за погребението на мисис Коулман.

Лагерът притихна. Лидия лежеше в леглото с поглед вперен в брезента над главата си. Не успя да чуе нищо от погребалния ритуал, с изключение на „Скалата на вечността“. Остана изненадана от самата себе си, когато се улови, че припява думите. Колко време беше изтекло, откакто за последен път беше влизала в църква? Десет, дванайсет години? И въпреки това си спомняше думите на химна. Това я зарадва. Тя заспа усмихната и не се събуди докато цялата фамилия Лангстънови не нахълта във фургона.

Следващият ден премина, както и предишния, но Лидия вече не се чувстваше така добре. Гърдите й се бяха издули под нощницата и тя се опитваше да ги прикрива всеки път, когато Анабет сменяше превръзките, или донасяше храна и вода. Започнаха да пулсират и имаше чувството, че всеки момент ще се пръснат. Повдигна пазвата на нощницата и надзърна; зърната бяха набъбнали и раздразнени. Бяха станали толкова чувствителни, че дори тъканта на нощницата ги дразнеше.

Мама Лангстън още се грижеше за бебето на Коулман и се върна дълго, след като момчетата и Зик бяха опънали постелите си под фургона. Анабет, Маринел и Атланта спяха дълбоко в другия край на фургона. Лидия беше будна и не можеше да си намери място от болка. Стенеше тихо, когато Мама Лангстън се прехвърли уморено във фургона.

— Милостиви Боже, Лидия, какво става? Ти не си добре.

Тя се приведе над момичето.

— Аз… Съжалявам… гърдите ми.

Без да губи време Мама Лангстън разкопча нощницата на Лидия и видя напращелите й от мляко гърди.

— О, Господи, къде ми е бил умът! Та ти имаш мляко и те измъчва, защото…

Тя внезапно млъкна и наклони глава, като врабче току-що зърнало червейче.

— Хайде, Лидия. Тръгвай с мен.

— Къде? — въздъхна Лидия, когато Мама Лангстън издърпа завивките й и я повдигна. Движенията й бяха бързи, но внимателни. — Та аз нямам никакви дрехи.

— Няма значение. — Тя дишаше тежко, докато я повдигаше да стане — Ти имаш мляко, но си нямаш бебе, а пък там има бебе, което си няма майчица.

Мама Лангстън беше решила да я отведе до бебето, което от два дни огласяше лагера с жалостивия си плач. Мама Лангстън щеше да я отведе при мъжа с енергичния глас. Но тя не искаше да ходи там. Не искаше всеки да я зяпа любопитно и да изразява гласно учудването си как така е родила бебето си в гората без никой до себе си. Тя така беше свикнала с уюта на фургона, че изпитваше боязън да го напусне.

Но сега очевидно нямаше избор. Мама Лангстън наметна плетен шал около раменете й и нежно я побутна към стъпалата.

— Твоите обувки вече не стават за нищо, така че е по-добре да си боса. Внимавай само да не стъпиш върху някой камък.

Допирът на голото ходило о земята за пръв път от дни насам я накара да потръпне. Рязкото движение разтърси болезнено гърдите й, останали свободни под тъканта на нощницата, която и без друго беше единствената й дреха, ако не се броеше плетения шал. Косата беше сплъстена. Мама Лангстън беше измила кръвта между бедрата й, но Лидия не се беше къпала откакто бе започнала да ражда. Беше толкова мръсна.

Тя заби пети в меката, рохкава пръст, отказвайки да продължи нататък.

— Моля те, не искам никой да ме вижда.

— Глупости — изрече решително Мама Лангстън, като буквално я повлече към единствения фургон в лагера, където гореше лампа. — Само ти можеш да спасиш живота на това бебе. Никой не се интересува как изглеждаш.

Щяха да се заинтересуват. Лидия знаеше много добре. И по-рано я бяха наричали бяла отрепка. Тя много добре знаеше, колко зли и мръсни можеха да бъдат хората.

— Мистър Грейсън — повика тихо Мама Лангстън, когато стигнаха осветения фургон. Тя дръпна провесения брезент на входа. — Помогнете! — И тя тласна напред Лидия, така че момичето нямаше друг избор, освен да пристъпи във фургона. Тънката кожица между бедрата й се опъна и тя направи болезнена гримаса.

Чифт силни ръце със сини ръкави се протегнаха и й помогнаха да стъпи вътре. Мама Лангстън беше плътно зад нея.

Всички се смутиха при появата й. Сивокосият мъж учуден се вглеждаше в момичето пред себе си. Кльощавата жена зад него зяпна от изненада. Лидия сведе очи, за да избегне изпитателните им погледи.

— Това е мистър Грейсън, водачът на нашия керван — обърна се Мама Лангстън, за да разсее напрежението. Лидия не вдигна поглед от мръсните си боси крака върху дъсчения под на фургона и само кимна в знак, че е разбрала. — А това е мисис Лиона Уоткинс.

Мама Лангстън говореше шепнешком поради уважение към мъжа, седнал на ниско столче. Той беше заровил глава между ръцете си.

Първа проговори жената.