Заветите

Розовите, белите и лилавите рокли бяха правило за специални момичета като нас. Обикновените момичета от Иконосемейства се обличаха винаги еднакво — с онези грозни многоцветни райета и сиви наметки, същите като облеклото на техните майки. Те дори не се учеха да бродират или да плетат, а само да шият, да изработват хартиени цветя и други подобни невзрачни неща. Не бяха предопределени да се омъжат за най-изтъкнатите мъже — Синовете на Яков и другите Командири или техните синове — те не бяха като нас, макар че имаше шанс да бъдат избрани, когато пораснат, ако са хубавки.

Никой не го изричаше гласно. От нас не се очакваше да се гордеем с хубавата си външност — беше нескромно, нито пък да забелязваме красивата външност на другите. Ала ние, момичетата, знаехме истината — много по-добре е да си хубава, отколкото грозна. Дори Лелите обръщаха повече внимание на красивите момичета. Ако си предварително избрана обаче, хубостта нямаше съществено значение.

Не бях кривогледа като Олда, нито бях с изпито и начумерено лице по рождение като Сонамит3, нямах и почти невидими вежди като Бека, но бях недовършена. Имах бледо лице като бисквитите, които приготвяше любимата ми Марта — Зила, със стафиди за очета и зъби от тиквени семки. Макар да не бях особено хубава обаче, бях от най-избраните. Двойно избрана: не само предварително нарочена да стана Съпруга на Командир, но най-напред ме беше избрала Табита, моята майка.

Ето какво ми казваше Табита:

— Един ден отидох на разходка в гората и стигнах до омагьосан замък, а вътре бяха заключени много момиченца, всички без майка и омагьосани от зли вещици. Имах вълшебен пръстен, който отключваше замъка, но можех да спася само едно момиче. Затова огледах всички много внимателно и избрах теб!

— А какво стана с другите момиченца? — питах.

— Други майки ги спасиха — отговаряше тя.

— И те ли имаха вълшебен пръстен?

— Разбира се, скъпа. За да си майка, трябва да имаш вълшебен пръстен.

— Къде е вълшебният пръстен? — питах. — Къде е сега?

— Ето тук, на пръста ми — сочеше ми тя средния пръст на лявата си ръка. Пръстът на сърцето, така го наричаше. — Само че пръстенът ми изпълняваше едно-единствено желание и аз го използвах за теб. Затова вече е най-обикновен, ежедневен майчин пръстен.

После ми позволяваше да пробвам пръстена, златен, с три диаманта: един голям и два по-малки отстрани. Наистина изглеждаше като да е бил вълшебен някога.

— Взе ме на ръце и ме изнесе от гората, така ли? — питах.

Знаех историята наизуст, но обичах да слушам как тя ми я разказва отново и отново.

— Не, обична моя, вече беше голяма за такова нещо. Ако те бях понесла на ръце, щях да се разкашлям и вещиците щяха да ни чуят. — Знаех, че е истина, майка ми кашляше често. — Затова те хванах за ръчичка и излязохме от замъка тихомълком, да не ни усетят вещиците. И двете си казахме „шшшт“… — на това място тя вдигаше пръст към устните си, аз правех същото и тихо казвах „шшшт“, — а после хукнахме през гората, за да избягаме от злите вещици, понеже една от тях ни беше забелязала да излизаме от вратата. Тичахме, тичахме, после се скрихме в хралупата на дърво. Беше много опасно!

Наистина помнех смътно как бягам през гората и някой стиска ръката ми. Бях ли се крила в хралупата на дърво? Май се бях спотайвала някъде. Така че може и да бе вярно.

— Какво стана после? — питах.

— После те доведох в нашата красива къща. Не си ли щастлива тук? Всички толкова те искахме! И двете извадихме късмет, задето те избрах, нали?

Аз се сгушвах до нея, ръката ѝ ме обгръщаше, а моята глава полягаше върху слабото ѝ тяло, усещах изпъкналите ребра. Ухото ми се притискаше към гърдите ѝ, чувах как сърцето ѝ тупти вътре — все по-бързо и по-бързо, така ми се струваше, докато тя ме чакаше да продумам. Съзнавах силата, стаена в отговора ми — можех да я накарам да се усмихне. Или пък не.

Как иначе да отговоря на въпроса ѝ, ако не с „да и отново да“? Да, бях щастлива. Да, имах късмет. Пък и си беше вярно.

Трета глава

На колко години съм била тогава? На шест-седем сигурно. Трудно ми е да определя, защото нямам ясни спомени от онова време.

Много обичах Табита. Макар и слаба, много слаба, беше красива и с часове си играеше с мен. Имахме къща за кукли, която беше досущ като дома, в който живеехме, с дневна, трапезария и просторна кухня за нашите Марти, кабинет за татко с бюро и лавици за книги. Малките фалшиви книги по тях до една бяха с бели листове. Попитах защо не пише нищо вътре — имах смътното усещане, че по страниците би трябвало да има някакви знаци — и майка ми обясни, че книгите били за украса като вазите с цветя.

Колко много лъжи трябваше да говори заради мен! За да бъда в безопасност! Тя се справяше чудесно обаче, беше много изобретателна.

На втория етаж на куклената ни къща бяха разположени прекрасни просторни спални със завеси, тапети и картини — хубави картини, цветя и плодове — и по-малки спални на третия етаж, общо пет бани, една от които дамска… за да си пудриш носа… обаче с какво да си го пудриш?… и изба с продукти.