Когато не бях на училище или с майка си — а бях с нея все по-рядко, защото тя често се залежаваше в леглото си горе да си „почива“, както обясняваха Мартите — обичах да стоя в кухнята и да гледам как нашите Марти месят хляб, правят сладки, пайове, торти, супи и яхнии. Всички като тях наричахме Марта, защото те бяха точно това — Марта, и всички се обличаха еднакво, обаче всяка имаше и собствено име. Нашите бяха Вира, Роза и Зила, имахме три, защото татко беше важна клечка. Зила ми беше любимката, защото говореше много благо. Вира имаше рязък глас, а Роза все беше нацупена. Не по своя вина обаче, просто лицето ѝ беше такова. Беше по-възрастна от другите две.
— Може ли да помагам? — питах нашите Марти.
Те ми даваха малко тесто да си играя, аз правех от него човече, което те пъхваха във фурната заедно с другите печива. Винаги правех момченца, никога момичета, защото след като се изпечаха, ги изяждахме и това създаваше у мен усещането, че имам тайна власт над мъжете. Вече ми се изясняваше, че въпреки импулсите, които пораждам у тях според Леля Видала, нямах никаква друга власт над тези особи.
— Може ли да омеся хляба от самото начало? — попитах един ден, докато Зила вадеше купата и се канеше да започне да смесва продуктите.
Много пъти ги бях гледала, докато месят, и бях сигурна, че ще се справя.
— Не си цапай ръцете — отговори Роза по-намусено от обикновено.
— Защо? — попитах.
Вира се засмя с резкия си смях.
— Ще имаш Марти за тази работа — каза тя. — След като ти изберат някой хубав шишко за съпруг.
— Няма да е шишко.
Не исках съпругът ми да е дебел.
— Разбира се, че не. Просто така се изразих — рече Зила.
— И да пазаруваш няма да ти се налага — отбеляза Роза. — Твоята Марта ще го прави. Или Прислужницата, ако имаш.
— Може да не ѝ трябва — отбеляза Вира. — Като имам предвид, че майка ѝ…
— Не говори така — предупреди я Зила.
— Какво? Какво за майка ми?
Знаех, че има някаква тайна, свързана с майка ми… с нейните „почивки“… и това ме плашеше.
— Просто майка ти може да си роди бебе, затова съм сигурна, че и ти ще можеш — обясни успокоително Зила. — Нали искаш да имаш бебе, миличка?
— Да, но не искам съпруг. Те са отвратителни.
Трите се засмяха.
— Не всички — отбеляза Зила. — Баща ти е съпруг.
Нямаше какво да възразя на това.
— Ще се погрижат твоят да е свестен — каза Роза. — Няма да ти изберат когото и да е.
— Със сигурност ще бранят семейната чест — каза Вира. — Няма да те омъжат за по-нископоставен от теб.
Не ми се мислеше повече за съпрузи.
— Ами ако искам да меся хляб? — попитах. Засегнах се, те като че ли се затвориха и не ме допускаха. — Ако искам сама да си приготвя хляба?
— Мартите ще трябва да ти угодят, разбира се — отговори Зила. — Ти ще си господарката на дома. Само че ще започнат да те гледат отвисоко и ще се сърдят, че отнемаш каквото им се полага. Онова, което те най-добре умеят. Нали не искаш да се чувстват така, скъпа?
— И съпругът ти не би желал — увери ме Вира с поредната порция остър смях. — Разваля ръцете. Ето, погледни моите! — Протегна ги към мен: кокалчетата на пръстите ѝ бяха изпъкнали, кожата беше загрубяла, ноктите — къси и с неравни кожички, не като изящните и тънки длани на майка ми с нейния вълшебен пръстен. — Грубата работа уврежда ръцете. Мъжът ти няма да иска ръцете ти да миришат на тесто.
— Или на белина — добави Роза. — От търкането.
— Ще предпочита да си бродираш и други подобни — отбеляза Вира.
— Гобленов бод — добави Роза насмешливо.
Бродирането не беше силната ми страна. Все ме критикуваха за отпуснатите и неравномерни бодове.
— Мразя бродерията. Искам да меся хляб.
— Човек невинаги може да прави каквото иска — благо ми обясни Зила. — Дори ти.
— Понякога се налага да върши омразни неща — каза Вира. — Дори ти.
— Ами не ми давайте тогава! Много сте лоши! — И изхвърчах от кухнята.
Разплаках се. Бяха ме предупредили да не притеснявам мама, но се качих на горния етаж и влязох в спалнята ѝ. Тя лежеше под чудна завивка на сини цветя. Очите ѝ бяха затворени, но явно ме беше чула, защото ги отвори. Всеки път, когато я видех, очите ѝ ми се струваха още по-големи и по-блестящи.
— Какво има, миличка? — попита тя.
Пъхнах се под завивката и се гушнах до нея. Беше много топла.
— Не е честно — изхлипах. — Не искам да се омъжвам! Защо трябва?
Не ми отговори: „Защото е твой дълг“, както щеше да стори Леля Видала, нито: „Ще поискаш, когато му дойде времето“, както щеше да каже Леля Ести. Отначало нищо не каза. Само ме прегърна и ме погали по косата.
— Не забравяй как те избрах сред всички останали — каза тя.
Ала вече бях голяма и не вярвах в приказката за заключения замък, вълшебния пръстен, злите вещици и бягството.
— Това е само приказка — възразих. — Излязла съм от корема ти като всички други бебета.
Мама не потвърди. Нищо не каза. И кой знае защо, това ме уплаши.
— Така е! Нали? — попитах. — Сонамит ми каза в училище. За корема.
Мама ме притисна още по-силно.
— Каквото и да се случи — каза тя след малко, — винаги помни колко много съм те обичала.
Пета глава