Заветите

Когато не бях на училище или с майка си — а бях с нея все по-рядко, защото тя често се залежаваше в леглото си горе да си „почива“, както обясняваха Мартите — обичах да стоя в кухнята и да гледам как нашите Марти месят хляб, правят сладки, пайове, торти, супи и яхнии. Всички като тях наричахме Марта, защото те бяха точно това — Марта, и всички се обличаха еднакво, обаче всяка имаше и собствено име. Нашите бяха Вира, Роза и Зила, имахме три, защото татко беше важна клечка. Зила ми беше любимката, защото говореше много благо. Вира имаше рязък глас, а Роза все беше нацупена. Не по своя вина обаче, просто лицето ѝ беше такова. Беше по-възрастна от другите две.

— Може ли да помагам? — питах нашите Марти.

Те ми даваха малко тесто да си играя, аз правех от него човече, което те пъхваха във фурната заедно с другите печива. Винаги правех момченца, никога момичета, защото след като се изпечаха, ги изяждахме и това създаваше у мен усещането, че имам тайна власт над мъжете. Вече ми се изясняваше, че въпреки импулсите, които пораждам у тях според Леля Видала, нямах никаква друга власт над тези особи.

— Може ли да омеся хляба от самото начало? — попитах един ден, докато Зила вадеше купата и се канеше да започне да смесва продуктите.

Много пъти ги бях гледала, докато месят, и бях сигурна, че ще се справя.

— Не си цапай ръцете — отговори Роза по-намусено от обикновено.

— Защо? — попитах.

Вира се засмя с резкия си смях.

— Ще имаш Марти за тази работа — каза тя. — След като ти изберат някой хубав шишко за съпруг.

— Няма да е шишко.

Не исках съпругът ми да е дебел.

— Разбира се, че не. Просто така се изразих — рече Зила.

— И да пазаруваш няма да ти се налага — отбеляза Роза. — Твоята Марта ще го прави. Или Прислужницата, ако имаш.

— Може да не ѝ трябва — отбеляза Вира. — Като имам предвид, че майка ѝ…

— Не говори така — предупреди я Зила.

— Какво? Какво за майка ми?

Знаех, че има някаква тайна, свързана с майка ми… с нейните „почивки“… и това ме плашеше.

— Просто майка ти може да си роди бебе, затова съм сигурна, че и ти ще можеш — обясни успокоително Зила. — Нали искаш да имаш бебе, миличка?

— Да, но не искам съпруг. Те са отвратителни.

Трите се засмяха.

— Не всички — отбеляза Зила. — Баща ти е съпруг.

Нямаше какво да възразя на това.

— Ще се погрижат твоят да е свестен — каза Роза. — Няма да ти изберат когото и да е.

— Със сигурност ще бранят семейната чест — каза Вира. — Няма да те омъжат за по-нископоставен от теб.

Не ми се мислеше повече за съпрузи.

— Ами ако искам да меся хляб? — попитах. Засегнах се, те като че ли се затвориха и не ме допускаха. — Ако искам сама да си приготвя хляба?

— Мартите ще трябва да ти угодят, разбира се — отговори Зила. — Ти ще си господарката на дома. Само че ще започнат да те гледат отвисоко и ще се сърдят, че отнемаш каквото им се полага. Онова, което те най-добре умеят. Нали не искаш да се чувстват така, скъпа?

— И съпругът ти не би желал — увери ме Вира с поредната порция остър смях. — Разваля ръцете. Ето, погледни моите! — Протегна ги към мен: кокалчетата на пръстите ѝ бяха изпъкнали, кожата беше загрубяла, ноктите — къси и с неравни кожички, не като изящните и тънки длани на майка ми с нейния вълшебен пръстен. — Грубата работа уврежда ръцете. Мъжът ти няма да иска ръцете ти да миришат на тесто.

— Или на белина — добави Роза. — От търкането.

— Ще предпочита да си бродираш и други подобни — отбеляза Вира.

— Гобленов бод — добави Роза насмешливо.

Бродирането не беше силната ми страна. Все ме критикуваха за отпуснатите и неравномерни бодове.

— Мразя бродерията. Искам да меся хляб.

— Човек невинаги може да прави каквото иска — благо ми обясни Зила. — Дори ти.

— Понякога се налага да върши омразни неща — каза Вира. — Дори ти.

— Ами не ми давайте тогава! Много сте лоши! — И изхвърчах от кухнята.

Разплаках се. Бяха ме предупредили да не притеснявам мама, но се качих на горния етаж и влязох в спалнята ѝ. Тя лежеше под чудна завивка на сини цветя. Очите ѝ бяха затворени, но явно ме беше чула, защото ги отвори. Всеки път, когато я видех, очите ѝ ми се струваха още по-големи и по-блестящи.

— Какво има, миличка? — попита тя.

Пъхнах се под завивката и се гушнах до нея. Беше много топла.

— Не е честно — изхлипах. — Не искам да се омъжвам! Защо трябва?

Не ми отговори: „Защото е твой дълг“, както щеше да стори Леля Видала, нито: „Ще поискаш, когато му дойде времето“, както щеше да каже Леля Ести. Отначало нищо не каза. Само ме прегърна и ме погали по косата.

— Не забравяй как те избрах сред всички останали — каза тя.

Ала вече бях голяма и не вярвах в приказката за заключения замък, вълшебния пръстен, злите вещици и бягството.

— Това е само приказка — възразих. — Излязла съм от корема ти като всички други бебета.

Мама не потвърди. Нищо не каза. И кой знае защо, това ме уплаши.

— Така е! Нали? — попитах. — Сонамит ми каза в училище. За корема.

Мама ме притисна още по-силно.

— Каквото и да се случи — каза тя след малко, — винаги помни колко много съм те обичала.

Пета глава