ЖАЖДА

— Няма да преча — увери я Мона До. — Всъщност съм в отпуск, но прочетох в интернет, затова дойдох. Ако искаш да отправиш към Смит съобщение от страниците на „Ве Ге“…

— Благодаря, До, засега няма нужда.

— Добре — Мона До се обърна и се понесе с пингвикската си походка.

— Изненадах се, че не те видях на защитата — подхвърли Катрине.

Журналистката спря.

— Точно ти да липсваш — ти, която от първия ден следиш убийствата на Вампириста.

— Значи Андерш не ти е казал.

Естествената непринуденост, с която Мона До изрече малкото име на Вюлер, озадачи Катрине.

— Какво да ми е казал?

— Ами… за нас…

— Шегуваш се.

— Не — засмя се Мона До. — Ясно ми е, че в професионален план ще възникнат известни неудобства, но не се шегувам.

— И кога…

— Всъщност преди няколко дни. Между нас казано, и двамата си взехме няколко дни отпуск и ги прекарахме в клаустрофобично близък контакт в малкия му апартамент, за да разберем дали си пасваме във физическо отношение. Хубаво е да го знаем, преди да оповестим връзката си. Така преценихме.

— И никой ли не знае за вас?

— Замалко Хари да ни сгащи с изненадващото си посещение. Според Андерш Хуле схванал каква е работата. Предадоха ми, че ме е търсил в редакцията. Сигурно за да намери потвърждение за подозренията си.

— Бива го в подозренията — Катрине пак затърси с поглед хеликоптера.

— Определено.

Хари слушаше свистенето от счупения нос на Смит. По едно време погледът на Хари улови нещо странно във фиорда. Сякаш куче вървеше по водата. Въпреки минусовите температури от пукнатините в заледената повърхност избликваше вода и образуваше течен слой върху леда.

— Обвиняват ме, че ми се привиждат прояви на вампиризъм, защото, моля ви се, съм приемал желаното за реалност. Но сега теорията ми е доказана и ще пребъде. Каквото и да се случи с мен, теорията за вампиризма на професор Смит ще се прочуе по цял свят. Валентин не е единствен, ще се появят и други. Още вампиристи ще продължат да поддържат живо вниманието към този феномен. Кълна се, вече са завербувани за каузата. Веднъж ти ме попита дали за мен признанието е по-ценно от живота. По-ценно е, разбира се. Признанието осигурява безсмъртие. Ти също ще останеш в паметта на поколенията, Хари — като човека, почти успял да залови Халстайн Смит, някога наричан Маймуната. Много ли дрънкам, а?

Приближаваха ИКЕА. След пет минути щяха да са при разклонението за Аскер, където вече сигурно ги чакаше полиция. Задръстването, причинено от блокадата на пътя едва ли щеше да събуди подозрения у Смит, защото в този участък често се образуваха автомобилни тапи,

— Дания — каза Смит. — Там се запролетява по-рано,

Дания? Смит съвсем ли започваше да изперква? Хари чу сухо цъкаме от включен мигач. О, не, канеше се да завие от главния път! „Към остров Несьоя“, съобщаваше табелата.

— Над леда има достатъчно вода, за да се добера до Скагерак, нали? Суперлека алуминиева лодка със само един човек на борда не потъва надълбоко.

Лодка. Хари стисна зъби и изруга тихо. Парцелът, за който Смит беше споменал, че наследили заедно с имението, където живееха в момента. Там отиваха.

— Скагерак е дълъг 130 морски мили. При средна скорост 20 възела за колко време ще го прекося, а, Хари? Нали уж те бива в сметките? — засмя се Смит. — Вече съм го изчислил. С калкулатор. Шест часа и половина. Оттам ще хвана автобус и ето ме в Копенхаген. В „Ньоребру“, на Червения площад. Сядам на някоя пейка, вдигам автобусния билет и чакам туристическата агенция. Какво мислиш за Уругвай? Хубава, малка страна. Добре че съм разчистил пътя до навеса и съм осигурил място за кола. Иначе това волво със стикерите по тавана лесно ще се види от хеликоптер, нали?

Хари затвори очи. Смит отдавна беше подготвил плана си за бягство. Не бе оставил нищо на случайността. Споделяше го с Хари по една-едничка причина: защото нямаше да му даде възможност да го преразкаже на някой друг.

— Ей там наляво — напътстваше Стефенс от задната седалка — Корпус 17.

Олег зави. Усети как гумите поднасят по леда, но бързо пак захапаха.

За територията на болничния комплекс важеше известно ограничение за скоростта, досещаше се Олег, но знаеше, че кръвта и времето на Бернтсен изтичат.

Наби спирачки пред входа, където двама мъже в жълти жилетки на санитари вече чакаха с носилка на колелца. С опитни движения извадиха ранения от задната седалка и го положиха върху носилката.

— Няма пулс — съобщи Стефенс. — Вкарайте го веднага в хибридната зала. Екипът…

— …е на линия — отвърна по-възрастният санитар.

Олег и Андерш тръгнаха след носилката и Стефенс. През две врати се озоваха в зала, където шестима реаниматори с шапки, пластмасови очила и сребристосиви жилетки вече ги очакваха.

— Благодаря — една от жените направи знак с ръка: тук достъпът на външни лица е забранен.

Носилката, Стефенс и лекарите хлътнаха през двукрила врата с летящи крила, които се хлопнаха зад тях.

— Знаех, че работиш в Отдела за борба с насилието — подхвана Олег, след като помълчаха известно време. — Но не знаех, че си следвал медицина.

— Не съм — Андерш гледаше двукрилата врата.

— Друго чух в колата…