Жертвата

Разбира се. Беше очевидно, че едномолекулната камера не е в състояние да регистрира какъвто и да било образ. Следователно образът трябваше да е изграден от милиони камери, които действат едновременно. Те обаче трябваше да са подредени в пространството с определена структура, навярно сферична. Тук бе мястото на програмата. Но това на свой ред означаваше, че „Займос“ пресъздават нещо, равностойно на…

— Вие пресъздавате око.

— Нещо такова. Да.

— Тогава къде е източникът на светлина?

— Биолуминесцентната ивица.

— Тя не е достатъчна.

— Достатъчна е. Гледай.

В това време на екрана Джулия плавно се завърташе, за да посочи интравенозната система зад себе си. Тя взе спринцовката от поставената наблизо кофичка с лед. Прозрачният цилиндър като че ли бе пълен с вода.

— Тази спринцовка съдържа приблизително двайсет милиона камери в изотоничен солен разтвор. В момента те съществуват като елементарни частици. Щом се инжектират в кръвоносната система обаче, температурата им ще се повиши и скоро ще се струпат заедно, за да образуват метаформа. Както ято птици лети във формата на стрела.

— Каква метаформа? — попита един от инвеститорите.

— Сфера — отвърна Джулия. — С малък отвор в единия край. Можете да си ги представите като ембрион в стадий на бластула. Но всъщност частиците образуват око. И образът от това око ще е регистриран от милиони фотодетектори. Точно както човешкото око регистрира образа със своите пръчици и колбички.

Тя се обърна към един от мониторите, който показваше анимационен образ, повторен безброй пъти. Камерите проникнаха в кръвоносната система като хаотична, дезорганизирана маса, нещо като бръмчащ облак. Кръвоносният поток незабавно сплеска облака в продълговата нишка, ала след секунди тя започна да образува сферична форма, която стана по-ясно очертана и накрая придоби почти плътен вид.

— Това не случайно напомня на истинско око. Тук в „Займос“ съзнателно имитираме органичната морфология — поясни Джулия. — Тъй като работим с органични молекули, ние знаем, че благодарение на милионите години еволюция, в околния свят съществуват множество функционални молекулни комбинации. Затова ги използваме.

— И не искате да преоткривате колелото, така ли? — обади се някой.

— Точно така. Или очната ябълка.

Тя даде знак и плоската антена се спусна на сантиметри над чакащия пациент.

— Тази антена ще осигурява енергия на камерата и ще улавя излъчвания образ — продължи Джулия. — Разбира се, образът може дигитално да се записва, манипулира и така нататък. Ако няма други въпроси, можем да започваме.

Тя постави игла на спринцовката и я заби в гумения стопер на интравенозната система.

— Засечете времето.

— Нула часа, нула минути.

— Започваме.

Джулия рязко изпразни спринцовката.

— Както виждате, правя го бързо. В нашата процедура няма нищо деликатно. Не можете да повредите нищо. Няма значение дали микротурбуленцията, предизвикана от излизащата от иглата струя, ще откъсне тръбичките на няколко хиляди камери. Имаме милиони. Предостатъчно, за да ни свършат работа. — Жена ми изтегли иглата. — Обикновено се налага да почакаме десетина секунди, за да получим образ. А, ето, като че ли е готово.

На екрана се появи камерата, която с голяма скорост се носеше напред в нещо като астероидно поле. Само че астероидите бяха червени кръвни телца, еластични възлилави торбички, движещи се в прозрачна жълтеникава течност. От време на време някоя много по-голяма бяла клетка се стрелваше напред, за миг изпълваше екрана и изчезваше. Картината повече приличаше на видеоигра, отколкото на медицинско изображение.

— Това е поразително, Джулия — ахнах аз.

Тя се сгуши още по-силно в мен и се усмихна.

— И аз си мислех, че ще се впечатлиш.

На екрана жена ми продължаваше:

— Влязохме във вена, затова червените кръвни телца не са наситени с кислород. В момента нашата камера се придвижва към сърцето. Ще видите, че постепенно съдовете ще стават по-големи… Да, наближаваме сърцето… Виждате пулсирането на кръвоносния поток в резултат от вентрикуларните контракции…

И наистина, камерата спря за миг, отново се понесе напред, после пак спря. Джулия нареди да включат звука на биещото сърце. Пациентът лежеше неподвижно на масата под плоската антена.

— В момента се приближаваме към дясното предсърдие, където ще станете свидетели на нещо невиждано досега. Насищането с кислород на кръвта.

Пред погледа ми кръвоносният съд бързо се стесни и клетките една след друга започнаха да се издуват и да стават яркочервени. За по-малко от секунда всички почервеняха.

— Сега червените кръвни телца са наситени с кислород и ние продължаваме пътя си към сърцето — поясни Джулия.

Обърнах се към нея на леглото.

— Това наистина е фантастично.

Но очите й бяха затворени и тя дишаше равномерно.

— Джулия?

Жена ми спеше.