Жертвата

— За разлика от сърдечната катетеризация, нашата процедура е сто процента безопасна. И за разлика от катетеризацията, можем да гледаме навсякъде в тялото, във всеки кръвоносен съд, колкото и да е малък. Ще видим аортата му, най-голямата артерия. Но ще видим и вътрешността на алвеолите на дробовете му и капилярчетата на пръстите му. Всичко това е по силите ни, защото вкарваме в съдовете му камера, която е по-малка от червено кръвно телце. Всъщност е доста по-малка.

— Микротехнологията на „Займос“ вече е в състояние да произвежда огромни количества такива миниатюрни камери — при това евтино и бързо — продължи тя. — Хиляда камери образуват точица, голяма колкото връх на молив. Можем да произвеждаме по килограм камери в час… Сигурна съм, че всички сте скептични. Добре ни е известно, че нанотехнологията е давала неизпълними обещания. Както знаете, проблемът се състоеше в това, че учените можеха да проектират устройства в молекулни мащаби, но не и да ги произвеждат. „Займос“ обаче реши този проблем.

Внезапно ме осени за какво говори.

— Какво? — Поизправих се. — Майтапиш ли се? — Ако бе вярно, това беше изключително откритие, истинска техническа революция и означаваше…

— Вярно е — тихо потвърди Джулия. — Произвеждаме ги в Невада. — Тя се усмихна на смайването ми.

На екрана жена ми продължаваше:

— Хванала съм една от камерите на „Займос“ под електронния микроскоп, за да я видите в сравнение с червеното кръвно телце до нея. — Тя посочи с ръка.

Картината стана черно-бяла. Видях фина сонда, която наместваше нещо като мъничка сепия върху титанова плоскост. Миниатюрното тяло имаше форма на куршум с щръкнали влакънца отзад. То бе десет пъти по-малко от червеното кръвно телце, което във вакуума на сканиращия електронен микроскоп представляваше набръчкан овал, напомнящ на сива стафида.

— Както виждате, нашата камера има форма на сепия. Обработването на образа става в предната част. Микротръбичките отзад осигуряват стабилност, като опашка на хвърчило. Но те могат и активно да се размахват, за да придвижват камерата. Джери, би ли завъртял камерата, за да видим носа… Така е добре, благодаря. Виждате ли вдлъбнатината отпред? Това е миниатюрният галиево-арсенов фотодетектор, който играе ролята на ретина, а ивицата около него — нещо като радиална гума — е биолуминесцентна и осветява всичко пред камерата. В самия нос едва се забелязва сложна комбинация от молекули с различна форма. Това е нашата патентована аденозинтрифосфатна каскада. Можете да мислите за нея като за примитивен мозък, който контролира поведението на камерата — извънредно ограничено поведение, наистина, но достатъчно за нашите цели.

Чух съскане на статично електричество и кашлица. В ъгъла на екрана се отвори малък прозорец, в който видях Фриц Лайдермайер. Грамадното тяло на немския инвеститор шаваше неспокойно.

— Извинете, госпожо Форман. Моля, кажете ми къде е обективът.

— Няма обектив.

— Как може да има камера без обектив?

— По-нататък ще ви обясня — отвърна тя.

— Трябва да е камера обскура — без да откъсвам очи от екрана, отбелязах аз.

— Точно така — кимна жена ми.

„Камера обскура“ — „тъмна стая“ на латински — е най-старото фотоустройство. Римляните са установили, че ако пробиеш дупчица в стената на тъмна стая, на отсрещната стена се появява обърнато наопаки изображение на външната страна, защото проникващата през малкия отвор светлина се фокусира като през лупа. Ето защо още от римско време записващите фотоустройства се наричат „камери“. Ала в този случай…

— Има ли отвор? — попитах аз.

— Мислех, че знаеш — отвърна Джулия. — Това е твое дело.

— Мое ли?

— Да. „Займос“ лицензира няколко алгоритъма за разпределена обработка, които написа твоят отдел.

— Не, нямах представа. Какви алгоритми?

— За контролиране на мрежа от елементарни частици.

— Искаш да кажеш, че камерите ви са свързани в мрежа, така ли? Нима всички тия миниатюрни камери поддържат връзка помежду си?

— Да. Всъщност те са рояк. — Тя се усмихваше на реакцията ми.

— Рояк. — Опитах се да проумея значението на думите й. Моят отдел беше написал няколко програми за контролиране на рояци от агенти, които използваха за модел поведението на пчелите. Тези програми имаха множество полезни свойства. Тъй като се състоят от голям брой агенти, рояците са устойчиви на промените в околната среда. Когато роякът се сблъска с нови и неочаквани условия, програмите му не блокират, а заобикалят препятствията и продължават да функционират.

Нашите програми обаче създаваха виртуални агенти в компютъра. Джулия бе създала реални агенти в реалния свят. Отначало не виждах как нашите програми могат да се адаптират за нейните условия.

— Използваме ги за структура — поясни тя. — Програмата представлява структурата на рояка.