Жертвата

— Ще ми се да побързаш, защото това ме влудява.

Преглътнах гнева си.

— Знам. За всички ни е трудно. — Беше късно и не исках да се караме. Но я наблюдавах с периферното си зрение.

На трийсет и шест, Джулия бе поразителна красавица, дребна, с тъмна коса и очи, чип нос и излъчване, което хората наричат „искрящо“. За разлика от повечето жени на ръководни постове, тя беше привлекателна и сговорчива. Лесно се сприятеляваше и имаше страхотно чувство за хумор. Преди години, когато още не се бяха родили Ерик и Аманда, Джулия се прибираше вкъщи с истерични разкази за слабостите на инвестиционните си партньори. Често седяхме в кухнята и се смеехме до припадък, а мъничката Никол я дърпаше за ръката и питаше: „Какво е смешното, мамо? Какво е смешното?“, защото искаше да се включи в шегата. Разбира се, не можехме да й обясним, обаче Джулия като че ли винаги се сещаше за нова смешка, за да може и Никол да се присъедини към смеха. Жена ми имаше истинска дарба да вижда смешната страна на живота и почти никога не губеше самообладание.

В момента естествено беше бясна. Даже не искаше да ме погледне. Кръстосала крака, седеше на тъмно до кръглата кухненска маса и нервно подритваше, зазяпана в празното пространство. Имах чувството, че видът й някак се е променил. Разбира се, напоследък бе отслабнала заради напрежението в службата. Беше изчезнала някаква мекота от лицето й — скулите й изпъкваха повече, брадичката й изглеждаше по-остра. Това й придаваше по-суров вид, но в известен смисъл и по-очарователен.

Дрехите й също бяха различни. Носеше тъмна пола и бяла блуза, обичайното делово облекло. Обаче полата бе по-тясна от обикновено. И подритващият й крак ме накара да забележа, че обувките й са с високи токове. Самата тя ги наричаше „ела ме оправи“. От ония обувки, които никога не носеше на работа.

И тогава осъзнах, че всичко в нея се е променило — поведението й, видът й, настроението, всичко — и в миг на просветление се досетих за причината: жена ми си имаше любовник.

Водата на печката вдигна пара. Извадих шишето и го проверих на лакътя си. Беше прекалено горещо — трябваше да почакам да поизстине. Бебето се разплака и аз го полюлях на рамото си, докато го разнасях из стаята.

Джулия продължаваше да не ме гледа. Не преставаше да клати крак и да зяпа в празното пространство.

Някъде бях чел, че това е синдром. Съпругът е уволнен, губи мъжкото си привличане, жена му вече не го уважава и му изневерява. Бях го прочел в някое от списанията, които преглеждах, докато чаках пералнята да свърши или микровълновата фурна да затопли хамбургера.

Само че сега бях изпълнен с противоречиви чувства. Дали беше вярно? Дали просто не бях уморен и не си въобразявах? В края на краищата, имаше ли значение, че Джулия носи по-тесни поли и нови обувки? И фактът, че понякога е ядосана, наистина ли означаваше, че си има любовник? Не, разбира се. Сигурно просто се чувствах непълноценен, непривлекателен. Сигурно се обаждаше моята неувереност. Известно време мислите ми течаха в тази посока.

Кой знае защо обаче не можех да се успокоя. Бях сигурен, че е вярно. Живеех с тази жена повече от дванайсет години. Знаех, че е различна, знаех и защо. Усещах присъствието на чужд човек, някой външен, натрапник в нашата връзка. Усещах го с убеденост, която ме изненадваше. Усещах го в плътта си, като физическа болка.

Аманда доволно започна да суче. В сумрачната кухня тя се взираше в лицето ми с онзи особен вцепенен поглед, присъщ само на бебетата. Видът й ми подейства успокоително. След малко тя затвори очи и устните й се отпуснаха. Притиснах я към рамото си докато се оригне, и я занесох в стаята й. Повечето родители потупват бебетата, за да ги накарат да се оригнат. По-добре е просто да галиш бебето с длан по гърба и понякога с два пръста по гръбначния стълб. Детето тихо се оригна и се успокои.

Оставих го в креватчето и изключих нощната лампа. Сега единствената светлина в стаята идваше от аквариума в ъгъла. По дъното се плъзгаше пластмасов водолаз, който изпускаше мехурчета.

Когато се обърнах, видях силуета на Джулия, очертан на фона на вратата. Беше ме наблюдавала. Не можех да разчета изражението й. Тя пристъпи напред. Напрегнах се. Жена ми ме прегърна и отпусна глава на гърдите ми.

— Моля те, прости ми — каза тя. — Аз съм пълна глупачка. Ти се справяш чудесно. Просто ревнувам, това е. — Рамото ми бе мокро от сълзите й.

— Разбирам. — Притиснах я към себе си. — Няма нищо. Изчаках да видя дали тялото ми ще се отпусне. Не. Бях изпълнен с подозрения. Имах лошо предчувствие и не можех да се успокоя.

Тя излезе от душа, като бършеше късата си коса. Седях на леглото и се опитвах да догледам мача. Хрумна ми, че преди Джулия никога не се къпеше вечер. Винаги взимаше душ сутрин преди работа. Сега осъзнах, че често се прибира вкъщи и влиза направо под душа преди да поздрави децата.

Все още бях напрегнат. Изключих телевизора.

— Как мина демонстрацията? — попитах я.

— Кое?

— Демонстрацията. Нямахте ли демонстрация днес?