Жертвата

— Добре.

— Наистина, татко, не ми пука. Това е минало. Продължавам напред. — И след кратка пауза: — Знаеш ли на коя я дадоха? На оная минетчийка Кейти Ричардс! Господин Блейки е голям хуй — И преди да успея да кажа нещо, избухна в сълзи, като хлипаше силно и артистично.

Мислено си отбелязах след вечеря да поговоря с Никол за тия изрази — след като се успокои.

Режех зелен фасул, за да го готвя на пара, когато Ерик ме попита от вратата на кухнята:

— Татко, къде ми е плейърът?

— Нямам представа. — Така и не можех да свикна с мисълта, че трябва да знам къде са личните им вещи. Геймбоят на Ерик, бейзболната му ръкавица, блузката на Никол, гривната й.

— Защото не мога да го намеря. — Той остана на вратата, без да се приближава, за да не го накарам да помогне в подреждането на масата.

— Търси ли?

— Навсякъде, татко.

— Аха. А в стаята си търси ли?

— Да.

— В дневната?

— Навсякъде.

— А в колата? Може да си го оставил в колата.

— Не съм, татко.

— Да не си го оставил в шкафчето си в училище?

— Нямаме шкафчета, а кабинки.

— Провери ли в джобовете на якето си?

— Стига, татко. Търсих навсякъде. Плейърът ми трябва.

— След като вече си търсил навсякъде, и аз няма да го намеря, нали така?

— Татко!

— Ще ми помогнеш ли?

Задушеното щеше да се готви още половин час. Оставих ножа и отидох в стаята на Ерик. Проверих на всички обичайни места, в дъното на гардероба му, където имаше купчина сбутани дрехи (трябваше да поговоря с Мария за това), под леглото, зад нощното шкафче, в най-долното чекмедже в банята и под захвърлените върху бюрото камари боклуци. Ерик имаше право. Плейъра го нямаше в стаята. Запътихме се към дневната. Пътьом надникнах в стаята на бебето. И веднага го видях. На лавицата до плота за повиване, точно до тубичките с бебешки крем. Ерик го грабна.

— Много ти благодаря, татко! — И изчезна.

Нямаше смисъл да питам защо е в стаята на бебето. Върнах се в кухнята и продължих да режа фасула. Почти незабавно:

— Таткооо!

— Какво? — извиках аз.

— Не работи!

— Недей да крещиш.

Ерик нацупено се появи в кухнята.

— Тя го е счупила.

— Кой?

— Аманда. Олигавила го е или нещо такова и го е повредила. Не е честно.

— Провери батерията.

Той ме погледна съчувствено.

— Естествено, татко. Казвам ти, тя го е счупила! Не е честно!

Съмнявах се, че MP3-плейърът му е счупен. Тези неща са много здрави и нямат подвижни части. Пък и беше прекалено голям за бебето. Сложих зеления фасул да се готви и протегнах ръка.

— Дай го.

Отидохме в гаража и извадих кутията с инструменти. Ерик наблюдаваше всяко мое движение. Имах пълен комплект инструменти, необходими за работа с компютри и електронни устройства. Действах бързо. Отворих задния капак и видяхме зелената платка, покрита с фин пласт сивкав прах, като мъх от сушилня за дрехи, който обгръщаше всички електронни части. Предположих, че Ерик е играл с него бейзбол. Сигурно затова не работеше. Ала когато погледнах ръба на пластмасовата кутия, видях гумен уплътнител. Устройството беше херметично затворено.

Издухах праха, за да виждам по-добре. Надявах се, че проблемът е разхлабена клема на батерията или изскочил чип, нещо, което лесно може да се поправи. Втренчих се в чиповете и се опитах да прочета надписите. Буквите на един от тях бяха размазани…

Сепнах се.

— Какво има? — попита Ерик.

— Дай ми лупата.

Той ми я подаде. Наведох се над чипа. Не можех да разчета надписа, тъй като повърхността бе корозирала. Целият чип беше разяден като миниатюрна речна делта. Сега разбрах откъде е дошъл прахът. Той се състоеше от разпаднали се останки от чипа.

— Можеш ли да го поправиш, татко? — нетърпеливо рече Ерик. — Можеш ли да го поправиш?

Каква бе причината за ръждата? Останалата част от платката изглеждаше наред. Контролиращият чип бе непокътнат. Беше повреден само чипът на паметта. Не бях специалист по хардуер, но разбирах достатъчно, за да инсталирам харддискове, да добавям памет, такива неща. И преди бях работил с чипове на паметта и никога не се бях сблъсквал с такъв проблем. Единствената причина, която ми идваше наум, бе дефект в чипа. Тия MP3-плейъри сигурно се правеха с възможно най-евтините части.

— Татко? Можеш ли да го поправиш?

— Не — отвърнах аз. — Трябва ми нов чип. Утре ще ти купя.

— Щото тя го е олигавила, нали?

— Не. Мисля, че чипът е дефектен.

— Татко, плейърът си работи цяла година. Тя го е олигавила. Не е честно!

Сякаш по даден знак, бебето се разплака. Оставих плейъра на масата в гаража и влязох в къщата. Погледнах си часовника. Докато задушеното станеше, имах точно толкова време, колкото да сменя памперса на Аманда и да й приготвя вечерята.

В девет двете по-малки деца вече спяха. Чуваше се само гласът на Никол, която повтаряше:

— Това изглежда много сериозно. Това изглежда много сериозно. Това изглежда много сериозно. — Стоеше пред огледалото в банята, гледаше се и повтаряше репликите си.