Жертвата

Отново нормална, Джулия си съблече блузата и влезе в банята.

Искаше ми се да стана и да я последвам, но установих, че не съм в състояние да се надигна. Тежка изнемога ме притискаше към леглото и ме обездвижваше. Бях толкова изтощен, че едва дишах. Това потискащо чувство на умора бързо се усилваше и изпълваше съзнанието ми. Усетих, че очите ми се затварят, и заспах.

Четвърти ден, 06:40

На другата сутрин сънят продължаваше да е жив в ума ми. Струваше ми се съвсем реален, изобщо не приличаше на обикновен сън.

Джулия вече беше станала. Измъкнах се от леглото и отидох на мястото, където я бях видял през нощта. Внимателно огледах килимчето, нощното шкафче, смачкания чаршаф и възглавницата. Нямаше нищо необичайно, нищо особено. Никакви тъмни черти и следи.

Отидох в банята и проверих грижливо подредените й до мивката козметични средства. Нищо странно. Сигурно бях сънувал.

Една част от съня ми обаче беше вярна: Джулия изглеждаше по-красива отвсякога. Когато я заварих в кухнята да си налива кафе, скулите й бяха по-остри. Тя винаги бе имала пълничко лице. Сега беше слабо, с ясно очертан овал. Приличаше на топмодел. Тялото й също — при по-внимателен поглед — бе по-стройно, по-мускулесто. Не беше отслабнала, просто имаше по-стегнат, по-енергичен вид.

— Изглеждаш страхотно — казах аз.

Тя се засмя.

— Чудя се защо. Скапана съм.

— Кога се прибра?

— Към единайсет. Надявам се, че не съм те събудила.

— Не. Но сънувах странен сън.

— Нима?

— Да, сънувах, че…

— Мамо! Мамо! — Ерик влетя в кухнята. — Не е честно! Никол не ще да излезе от банята! Кисне вътре цял час. Не е честно!

— Иди в нашата баня.

— Трябва да си взема чорапите, мамо. Не е честно.

Познато затруднение. Ерик имаше любими чорапи и ги носеше, докато не почернеят от мръсотия. Кой знае защо, другите чорапи в чекмеджето не му харесваха. Не можех да го накарам да обясни защо. Но сутрешното обуване на чорапи му беше сериозен проблем.

— Разговаряли сме за това, Ерик — намесих се аз. — Трябва да си обуваш чисти чорапи.

— Ама тези са ми хубавите!

— Ерик. Имаш цял куп хубави чорапи.

— Не е честно, татко. Тя е вътре от час, не се шегувам.

— Иди да си обуеш чисти чорапи, Ерик.

— Татко…

Посочих с показалец към стаята му.

Той се отдалечи, като продължи да мърмори, че не било честно.

Обърнах се към Джулия, за да подновя разказа си. Тя ме наблюдаваше студено.

— Ти наистина не разбираш, нали?

— Какво?

— Той дойде да приказва с мен и ти се намеси. Имаше право.

— Извинявай.

— Напоследък почти не виждам децата, Джак. Мисля, че трябва да ме оставяш да общувам с тях, без да ни контролираш.

— Извинявай. Всеки ден се занимавам с това и мислех…

— Това наистина е проблем, Джак.

— Вече ти се извиних.

— Чух. Но мисля, че не съжаляваш, защото не забелязвам да правиш нещо, за да промениш поведението си.

— Права си, Джулия. — Опитвах се да овладея гнева си. — Извинявай, че се държах така.

— Ти ме изолираш и ме отделяш от децата…

— По дяволите, Джулия, теб все те няма!

Ледено мълчание. После:

— Определено ме има — заяви тя. — Не смей да говориш че ме няма.

— Чакай малко, чакай малко. Кога си била тук? Кога за последен път си вечеряла вкъщи, Джулия? Снощи те нямаше, предната вечер също. От цяла седмица, Джулия. Няма те.

Тя ме прониза с поглед.

— Не знам какво целиш, Джак. Не знам каква игра ми играеш.

— Никакви игри не ти играя. Попитах те нещо.

— Аз съм добра майка и се стремя да поддържам равновесие между изключително напрегнатата си работа, изключително напрегнатата си работа, и потребностите на семейството ми. И не получавам абсолютно никаква помощ от теб.

— Какви ги приказваш? — Повиших глас още повече. Започвах да изпитвам усещане за нереалност.

— Ти ме тормозиш и настройваш децата срещу мен — отвърна Джулия. — Виждам какво правиш. Не си мисли, че не виждам. Изобщо не ме подкрепяш. След толкова години семеен живот, трябва да ти кажа, че се отнасяш с жена си отвратително.

И изхвърча от стаята със свити юмруци. Беше толкова разгневена, че не забеляза Никол, която стоеше до вратата и бе чула всичко. И се взираше в мен, когато майка й профуча покрай нея.

Шофирах към училището.

— Тя се е побъркала, татко.

— Не е.

— Знаеш, че се е побъркала. Само се преструваш.

— Тя ти е майка, Никол — отвърнах аз. — Майка ти не е побъркана. Просто в момента има много работа.

— Така каза и след като се карахте миналата седмица. Обаче е вярно. Преди не се карахте.

— Просто сме много изнервени.

Никол изсумтя, скръсти ръце и впери поглед пред себе си.

— Не знам защо я търпиш.

— А аз не знам защо си подслушвала нещо, което не е твоя работа.

— Защо ме будалкаш, татко?

— Никол…

— Извинявай. Но защо не си откровен, вместо винаги да я защитаваш? Тя не се държи нормално. Знам, че я смяташ за побъркана.

— Не е вярно.

— Ти си побърканата — плесна я по тила Ерик, който седеше на задната седалка.

— Млъкни, въздишка от гъз.

— Ти млъкни, повръщня от пор.

— Да не ви чувам повече — високо казах аз. — Не съм в настроение.

Спряхме пред училището. Децата изскочиха навън. Никол се обърна да вземе раницата си, стрелна ме с поглед и изчезна.