Жертвата

— Гореща област ли? — изгледа ме с присвити очи тя. — Разпределената обработка не е гореща област, Джак. Направо е радиоактивна. Всички в Долината смятат, че пробивът в изкуствения живот ще дойде от разпределената обработка.

— Така е — съгласих се.

През последните няколко години изкуственият живот бе изместил изкуствения интелект като дългосрочна цел на компютърната промишленост. Идеята бе да се пишат програми, които притежават свойства на живи същества — способност за приспособяване, съвместни действия, усвояване и промяна. Много от тези качества бяха особено важни в роботиката и започваха да се постигат с помощта на разпределената обработка.

Разпределена обработка означава разпределяне на работата между няколко процесора или в мрежа от виртуални агенти, които си създал в компютъра. Тази цел може да се осъществи по няколко начина, например да се създаде голяма популация от сравнително неинтелигентни агенти, които действат заедно — нещо като колония мравки. В моя екип бяхме вършили подобна работа.

Друг метод изисква създаване на така наречената неврална мрежа, която имитира мрежата от неврони в човешкия мозък. Оказва се, че дори елементарни неврални мрежи притежават изненадваща способност. Могат да се учат, да трупат опит. Бяхме се занимавали и с тях.

Третият начин предвижда създаване на виртуални гени в компютъра, които еволюират и образуват виртуален свят, докато не се постигне съответната цел.

Има още няколко метода. Взети заедно, те са огромна промяна в сравнение с по-старите идеи за изкуствения интелект или ИИ. Едно време програмистите се опитваха да пишат правила за всички ситуации. Например мъчеха се да научат компютрите, че ако някой купи нещо от магазин, трябва да го плати преди да си тръгне. Ала програмирането на тази напълно логична от гледна точка на здравия разум информация се оказа изключително трудно. Компютърът допускаше грешки. За тяхното избягване се прибавяха нови правила. Накрая се получаваха гигантски програми, милиони редове код, и започваха да се дънят поради самата си сложност. Бяха прекалено големи, за да отстраниш бъговете. Човек не можеше да разбере откъде идват грешките.

Започваше да става ясно, че основаващият се на правила ИИ е неудачен. Много хора правеха ужасяващи предвиждания за края на изкуствения интелект. 80-те години бяха идеално време за английските професори, които смятаха, че компютрите никога няма да настигнат човешкия разум.

Но паралелните агентни мрежи бяха съвсем нов подход. Нова беше и самата философия на програмирането. Предишното основаващо се на правила програмиране действаше „отгоре надолу“. Цялостната система получаваше общи правила за поведение.

Докато новото програмиране подхождаше „отдолу нагоре“. Програмата определяше поведението на отделните агенти на най-ниско структурно равнище. Ала поведението на системата като цяло не беше определено, а еволюираше в резултат на стотици незначителни взаимодействия на ниско равнище.

Тъй като не бе програмирана, системата даваше изненадващи резултати. Програмистите не бяха в състояние да ги предвидят. Тъкмо затова новите програми приличаха на живи същества. И тъкмо затова тази област беше гореща, защото…

— Джак.

Ани ме потупваше по ръката. Запримигвах.

— Чу ли какво ти казах, Джак?

— Извинявай.

— Ти не ме слушаш. — Тя издуха цигарен дим в лицето ми. — Да, прав си, работиш в гореща област. Но това е още една причина да мислиш за срока си на годност. Ти не си електроинженер, специалист по механизми с оптичен двигател. Горещите области бързо се променят. Половин година може да създаде и да унищожи една компания.

— Знам.

— В опасност си, Джак.

— Разбирам.

— Ясно. Ще поговориш ли с жена си? Моля те.

— Да.

— Добре. Непременно поговори. Защото иначе не мога да ти помогна. — Ани пусна горящата си цигара в остатъка от капучиното ми. Фасът изсъска и угасна. Тя затвори лаптопа си, стана и си тръгна.

Обадих се на Джулия, но тя не отговори. Включи се гласовата поща. Знаех, че е загуба на време дори само да повдигна въпроса за преместване. Тя категорично щеше да откаже — особено ако си имаше любовник. Ала Ани бе права, наистина бях в опасност. Трябваше да направя нещо. Трябваше да поставя въпроса.

Седях на бюрото си вкъщи, прехвърлях електрическия стабилизатор в ръце и се опитвах да измисля какво да правя. Имах още час и половина преди да изляза за училището на децата. Наистина исках да поговоря с Джулия. Реших да я потърся чрез телефонната централа на компанията.

— „Займос Текнолоджи“.

— Джулия Форман, моля.

— Изчакайте, ако обичате. — Класическа музика, после друг глас. — Кабинетът на госпожа Форман.

Познах Керъл, секретарката й.

— Керъл, обажда се Джак.

— А, здравейте, господин Форман. Как сте?

— Благодаря, добре.

— Джулия ли търсите?

— Да.

— Тя ще прекара деня в Невада, във фабриката. Да се опитам ли да ви свържа?

— Да, моля.

— Един момент.

Тя ме включи на изчакване. Известно време в слушалката цареше тишина.

— Тя е на съвещание, което ще продължи още час, господин Форман. Очаквам да ми се обади, когато се освободи. Искате ли да ви позвъни?

— Да, моля.