Жертвата

Не чух останалата част от разговора им, защото вече си бях свалил слушалките. Ръмжащия слизаше от хеликоптера. Взех си багажа, обърнах се и се отдалечих, като се приведох под перките. Те хвърляха трепкаща сянка върху площадката. Стигнах до пътека, която лъкатушеше между кактусите по посока на бялата електростанция, отдалечена на петдесетина метра. Никой не беше дошъл да ме посрещне — всъщност наоколо не се мяркаше жива душа.

Обърнах се и видях, че Ръмжащия вдига ципа на панталона си и се качва в хеликоптера. Пилотът затвори люка и отлетя, като ми махна с ръка. Отговорих му, после трябваше да се наведа, за да предпазя очите си от вдигналия се във въздуха пясък. Вертолетът описа кръг над фабриката и полетя на запад. Ревът му заглъхна.

Над пустинята се възцари тишина, ако не се броеше бръмченето на електрическите кабели на неколкостотин метра от мен. Вятърът рошеше косата ми и развяваше крачолите на панталона ми. Бавно се завъртях в кръг. Чудех се какво да правя. И си спомних думите на човека от връзките с обществеността: „Казаха да не слизаме от хеликоптера, забрави ли?“

— Ей! Ей, вие!

Обърнах се. Беше се отворила една от вратите на бялата сграда и през пролуката се подаваше мъжка глава.

— Вие ли сте Джак Форман? — извика мъжът.

— Да.

— Ами тогава какво чакате, официална покана ли? Влизайте, за Бога.

И затръшна вратата.

Това бе посрещането ми във фабриката на „Займос“. Взех си багажа и се запътих по пътеката към сградата. Нещата никога не стават така, както очакваш.

Влязох в малка стая с три тъмносиви стени от гладък синтетичен материал. Когато очите ми се приспособиха към сумрака, видях, че цялата четвърта стена пред мен е стъклена и води към кабинка с друга стъклена стена. В стъклото бяха вградени сгъваеми стоманени ръкави. Малко приличаше на банков трезор.

Зад втората стъклена стена забелязах плещест мъж със син панталон и синя работна риза с емблемата на „Займос“ на джоба. Очевидно бе от поддръжката на фабриката.

— Това е херметична камера. Вратата е автоматична. Приближете се.

Подчиних се и първата стъклена врата със съскане се отвори. Светна червена лампа. Подът и двете странични стени на кабинката пред мен бяха решетъчни. Поколебах се.

— Прилича на тостер, нали? — ухили се мъжът. Липсваха му няколко зъба. — Не се бойте, само ще ви поодуха. Давайте.

Влязох в стъклената кабинка и оставих сака си на пода.

— Не, не. Вдигнете сака.

Вдигнах го. Стъклената врата зад мен се затвори и стоманените ръкави плавно се разгънаха. Докато камерата се херметизираше, усетих слаба болка в ушите.

— По-добре си затворете очите — посъветва ме униформеният.

Затворих очи и незабавно усетих ледени струи по лицето и тялото си. Дрехите ми се намокриха. Остра миризма опари ноздрите ми, нещо като ацетон или лакочистител. Разтреперих се — течността наистина бе студена.

Първата струя въздух дойде отгоре, рев, който бързо придоби силата на ураган. Напрегнах мускули, за да запазя равновесие. Дрехите ми се развяваха или плътно прилепнаха към тялото ми. Вятърът се усили и едва не изтръгна сака от ръката ми. После въздухът спря за миг и от пода се включи друга струя. Всичко това бе объркващо, ала продължи съвсем кратко. След това се задействаха вакуумните помпи и ушите отново ме заболяха. Накрая се възцари тишина.

— Това е — съобщи мъжки глас. — Можете да влезете.

Отворих очи. Течността, с която ме бяха облели, се беше изпарила и дрехите ми бяха сухи. Вратите пред мен със съскане се отвориха. Влязох и мъжът със синята униформа ме погледна иронично.

— Добре ли се чувствате?

— Да, струва ми се.

— Не ви ли сърби?

— Не.

— Хубаво. Защото някои са алергични към дезинфектанта. Обаче трябва да го правим, заради хигиената.

Кимнах. Очевидно процедурата премахваше праха и други замърсители. Течността беше силно летлива, изпаряваше се при стайна температура и отстраняваше микрочастиците от тялото и дрехите ми. Въздушните струи и вакуумът довършваха процеса.

— Аз съм Винс Рейнолдс — представи се мъжът, но не ми подаде ръка. — Казвай ми Винс. А ти си Джак, нали?

Потвърдих.

— Добре, Джак, очакват те, така че да започваме. Трябва да взимаме предпазни мерки, защото това е среда със силно магнитно поле, над трийсет и три тесла4

. — Той вдигна една картонена кутия. — Сега си свали часовника.

Оставих часовника си в кутията.

— И колана.

Свалих си колана.

— Бижута? Гривна? Верижка? Декоративни игли или медали? Медицински устройства?

— Не.

— Метални предмети в тялото ти? Стари рани, куршуми, шрапнели? Нямаш ли? Гвоздеи за счупени крайници, изкуствени бедрени или коленни стави? Изкуствени клапи, хрущяли или имплантанти?

Отговорих, че нямам такива неща.

— Е, още си млад — рече той. — Ами сакът ти? — Винс ме накара да извадя всичко и да го подредя върху една маса, за да може да го претърси. Носех много метал: друг колан с метална тока, нокторезачка, кутия крем за бръснене, самобръсначка и ножчета, джобно ножче, дънки с метални капси.

Той взе ножа, дънките и колана, но ми върна останалото.