Жертвата

Изненадах се. Никога не го бях виждал да губи самообладание. Другите двама обаче очевидно бяха.

— Добре, добре, Рики.

— Ти си шефът, Рики.

— Точно така, аз съм шефът — все още видимо разгневен, отвърна той. — И между другото, почивката ви свърши преди десет минути. Така че се връщайте на работа. — Рики надникна в съседната стая за почивка. — Къде са другите?

— Поправят охранителните сензори.

— Искаш да кажеш, че са навън, така ли?

— Не, не. В сервизното са. Боби смята, че проблемът със сензорите е в калибрацията.

— Страхотно. Някой сети ли се да съобщи на Винс?

— Не, защото повредата е в софтуера. Боби ще се погрижи за това.

В този момент мобифонът ми изпиука. Изненадано го извадих от джоба си. Обърнах се към другите.

— Мобифоните работят ли?

— Да, в обхват сме — потвърди Рики и продължи да спори с Дейвид и Роузи.

Излязох в коридора и отворих съобщенията си. Имах само едно, от болницата. За Джулия. „Разбрахме, че сте съпруг на г-жа Форман. Моля, обадете ни се колкото може по-скоро.“ Следваше телефонният номер на някой си доктор Рана. Незабавно го набрах.

Централата ме свърза с интензивното отделение. Помолих да ми дадат доктор Рана и изчаках. После се представих:

— Обажда се Джак Форман, съпругът на Джулия Форман.

— А, да, господин Форман. — Приятен, мелодичен глас. — Благодаря, че се обаждате. Разбрах, че снощи сте придружили жена си до болницата. Нали? Значи знаете колко са сериозни нараняванията й или по-точно потенциалните й наранявания. Смятаме, че трябва да я подложим на пълен преглед за фрактура на шийните прешлени и таза.

— Да, вече ми го казаха снощи — отвърнах аз. — Има ли някакъв проблем?

— Да, има. Жена ви отказва да се подложи на лечение.

— Нима?

— Снощи ни позволи да й направим рентгенови снимки и да се погрижим за фрактурите на китката й. Обяснихме й, че рентгенът не ни позволява да видим всичко и че е много важно да й направим изследване с магнитен резонанс, но тя отказа.

— Защо?

— Заяви, че нямало нужда.

— Разбира се, че има — казах аз.

— Наистина има, господин Форман — потвърди Рана. — Не искам да ви плаша, но фрактурата на таза може да доведе до масивен кръвоизлив в корема и, хм, до смърт поради загуба на кръв. Това се случва изключително бързо и…

— Какво искате да направя?

— Да поговорите с нея.

— Разбира се. Дайте ми я.

— За съжаление в момента пак е в рентгенологията. Ще ни оставите ли номер, на който да ви открием? Например на мобифона ви? Добре. И още нещо, господин Форман. Не успяхме да получим психиатрична информация от жена ви.

— Защо?

— Тя отказа да отговаря на въпросите ни. Става дума за наркотици, психически разстройства, такива неща. Можете ли да ни осветлите в тази област?

— Ще опитам.

— Не искам да ви плаша, но поведението на жена ви е, хм, малко ирационално. На моменти почти изпада в самозаблуда.

— Напоследък Джулия е под огромно напрежение.

— Да, сигурен съм, че това също усложнява нещата — спокойно отвърна доктор Рана. — И е претърпяла тежко нараняване на главата, което трябва да изследваме. Не искам да ви плаша, но честно казано, мнението на психиатъра е, че жена ви страда от раздвоение на личността, пристрастеност към наркотици или и от двете.

— Разбирам.

— И естествено, такива въпроси логично възникват в контекста на злополуки само с един катастрофирал автомобил.

Искаше да каже, че може да е опит за самоубийство. Струваше ми се малко вероятно.

— Не ми е известно жена ми да взима наркотици — казах аз. — Но вече от няколко седмици и аз съм загрижен за поведението й.

Рики излезе в коридора и нетърпеливо застана до мен. Затиснах мобифона с длан.

— За Джулия е. — Той кимна и си погледна часовника. После повдигна вежди. Стори ми се странно, че ме кара да бързам, когато говоря с болницата за жена си — която бе негов непосредствен началник.

Лекарят известно време ме разпитва и аз се постарах да отговоря на въпросите му, ала всъщност не разполагах с никакви сведения, които можеха да са му от полза. Той каза, че ще съобщи на Джулия да ми се обади, когато се върне, и аз отговорих, че ще чакам. После затворих мобифона.

— Добре — рече Рики. — Извинявай, че те припирам, Джак, обаче нали разбираш, имам да ти показвам много неща.

— Има ли някакъв спешен проблем?

— Не знам. Възможно е.

Понечих да попитам какво иска да каже, но той вече бързо крачеше напред. Напуснахме жилищната част на сградата, минахме през поредната стъклена врата и продължихме по друга галерия. Забелязах, че е напълно херметизирана. В стъклените стени имаше дупчици, под които видях вакуумни помпи. Вече започвах да свиквам с постоянното съскане на климатиците.

По средата на коридора имаше стъклена врата. Трябваше да минем през нея един по един. Отново изпитах странното чувство, че съм в затвор и минавам през решетъчни портали.

Въпреки модерната техника и лъскавите стъклени стени, пак си беше затвор.

Шести ден, 08:12