Жертвата

Защото спонтанното поведение на програмите е променливо. Понякога съперничещите си агенти стигат до задънена улица и програмата не успява да постигне нищо. Друг път агентите толкова силно си влияят, че изгубват пътя към целта и извършват нещо друго. В този смисъл програмата прилича на дете — непредсказуема и разсеяна. Както се е изразил един програмист, „да програмираш разпределен интелект е все едно да казваш на петгодишно дете да иде в стаята си и да се преоблече. Детето може да го направи, но е също толкова вероятно да направи нещо друго и изобщо да не се върне“.

Тъй като тези програми се държаха като живи, програмистите започнаха да използват аналогии с поведението на живите организми в реалния свят. Всъщност те започнаха да имитират поведението на истински организми, за да постигнат известен контрол над резултатите от програмата.

Програмистите изучаваха роенето на мравките, строежа на термитници или танците на пчелите, за да пишат програми, контролиращи разписания за кацане на самолети, пакетни маршрутизации или езикови преводи. Тези програми често работеха чудесно, ала все пак можеха да се отклоняват, особено при резки промени в обстановката. Тогава изгубваха пътя към целта си.

Затова преди пет години бях започнал да имитирам взаимоотношенията хищник-жертва. Защото гладните хищници не се разсейват. Обстоятелствата ги принуждават да импровизират методите си и те правят множество опити преди да успеят — но не губят пътя към целта си.

Така че станах специалист по взаимоотношенията между хищника и жертвата. Знаех за глутниците хиени, африканските кучета, дебнещите лъвици и атакуващите колони хищни мравки. Хората ми се бяха запознали с трудове на полеви биолози и бяхме обобщили откритията им в програмен модул, наречен ХИЩНИК/ЖЕРТВА, който можеше да се използва за контролиране на всяка агентна система и правеше поведението й целенасочено. Просто караше програмата да търси целта си.

Координираните точки на екрана плавно се движеха във въздуха.

— Използвали сте ХИЩНИК/ЖЕРТВА, за да програмирате отделните агенти, така ли? — попитах аз.

— Да.

— Е, поведението им ми се струва съвсем нормално — вперил поглед в екрана, отбелязах аз. — Откъде идва проблемът?

— Не сме сигурни.

— Какво означава това?

— Знаем, че има проблем, обаче не сме сигурни каква е причината. Дали проблемът е в програмирането… или в нещо друго.

— В нещо друго ли? Какво например? — Свъсих вежди. — Не разбирам, Рики. Това е просто ято микророботи. Можеш да го накараш да направи каквото поискаш. Ако има проблем в програмирането, отстранете го. Какво не ми е ясно?

Рики неловко ме погледна, отмести стола си от масата и се изправи.

— Първо ще ти покажа как произвеждаме тия агенти. Така ще получиш по-добра представа за положението.

След диска с демонстрацията на Джулия бях страшно любопитен да разгледам фабриката. Защото много уважавани от мен хора смятаха молекулярното производство за невъзможно. Едно от основните теоретични възражения бе времето, необходимо за създаване на работеща молекула. За да функционира изобщо, наномонтажната линия трябваше да е много по-ефикасна от всичко в досегашната промишленост. Като цяло, всички монтажни линии работеха с приблизително еднаква скорост: една част в секунда. Автомобилът например има няколко хиляди части. Сглобяването на една кола отнема часове. Пътническият самолет има шест милиона части и построяването му продължава няколко месеца.

Ала типичната произведена молекула се състоеше от 10^25 части. Което означава 10000000000000000000000000 части. Това число е невъобразимо голямо. Човешкият мозък не може да го проумее. Но изчисленията показваха, че даже да си в състояние да сглобяваш със скорост един милион части в секунда, времето за сглобяване на една молекула пак ще е три хиляди трилиона години — повече от известната възраст на Вселената. И това беше проблем. Така нареченият „проблем с производственото време“.

— Щом сте стигнали до индустриално производство… — казах аз.

— Стигнали сме.

— Тогава трябва да сте решили проблема с производственото време.

— Решихме го.

— Как?

— Ще видиш.

Повечето учени смятаха, че този проблем ще се реши със сглобяване на по-големи единици, молекулни фрагменти, състоящи се от милиони атоми. Това щеше да съкрати производственото време до две години. После с частично самосглобяване времето можеше да се сведе до няколко часа, навярно дори до един час. Ала производството на промишлени количества от съответния продукт пак си оставаше теоретично предизвикателство. Защото целта не беше да се произвежда една молекула на час. Целта бе да се произвеждат няколко килограма молекули на час.

Досега никой не беше измислил как да го постигне.