Жертвата

— Защо не? — Плъзнах поглед по лицата им. — Трябва да ви кажа, че според мен яко ви е подгонило шубето. Облакът не е опасен. Естествено, че ще изляза. — Обърнах се към Мей. — Имаш ли някакви инструменти за дисекция…

— Ще дойда с теб — тихо каза тя.

— Добре, благодаря. — Изненадах се, че Мей първа е стигнала до моето виждане за нещата. Но като полеви биолог, тя навярно по-добре от другите преценяваше реалните рискове. Във всеки случай решението й, изглежда, облекчи напрежението в стаята — останалите видимо се отпуснаха. Мей отиде да донесе инструментите за дисекция и други неща от лабораторията. И тогава телефонът иззвъня. Винс отговори и се обърна към мен.

— Познаваш ли някоя си доктор Елън Форман?

— Да. — Обаждаше се сестра ми.

— Търси те. — Той ми подаде телефона и се отдръпна. Изведнъж се почувствах нервен. Погледнах си часовника. Беше единайсет сутринта, време за сутрешния сън на Аманда. Вече трябваше да е в креватчето си. После си спомних, че съм обещал на Елън да й се обадя в единайсет, за да проверя как се справя.

— Ало? Елън? Всичко наред ли е?

— Естествено. — Тежка въздишка. — Всичко е наред. Просто не знам как го правиш.

— Уморена ли си?

— Никога не съм била по-уморена.

— Децата нормално ли отидоха на училище?

Нова въздишка.

— Да. В колата Ерик удари Никол по гърба и тя го шамароса по ухото.

— Трябва да ги спреш, ако се бият, Елън.

— Ох, разбрах — уморено отвърна тя.

— Ами бебето? Мина ли му обривът?

— Почти. Мажа го с крем.

— Нормално ли ходи?

— Естествено. Аманда е много добре координирана за възрастта си. Има ли някакъв проблем, за който трябва да знам?

— Не, не. — Обърнах се с гръб към групата и сниших глас. — Исках да кажа, нормално ли ака?

Чух как Чарли Дейвънпорт се изкиска.

— Обилно — отвърна Елън. — В момента спи. Изведох я на разходка в парка. После заспа. Всичко е наред. Само регулаторът на бойлера се повреди, но ще дойде човек да го поправи.

— Добре, добре. Виж, Елън, имам работа…

— Преди няколко минути се обади Джулия. Търсеше те.

— Аха.

— Когато й казах, че си заминал за Невада, много се разстрои.

— Така ли?

— Каза, че не разбираш. И че само си щял още повече да влошиш положението. Нещо такова. Мисля, че трябва да й се обадиш. Беше развълнувана.

— Добре. Ще й се обадя.

— Как е при теб? Довечера ще се върнеш ли?

— Не. Утре сутринта. Елън, трябва да свършваме…

— Ако можеш, довечера се обади на децата. Ще се радват да те чуят. Леля Елън е готина, обаче не е татко. Нали разбираш какво искам да кажа?

— Да. В шест ли ще вечеряте?

— Там някъде.

Отговорих, че ще се опитам да се обадя, и затворих.

Двамата с Мей стояхме до двойната стъклена стена на външната херметична камера. Виждах солидната стоманена противопожарна външна врата. Мрачен и нервен, Рики наблюдаваше последните ни приготовления.

— Сигурен ли си, че се налага да излезеш?

— Важно е.

— Защо не изчакате да се свечери и да излезете тогава?

— Защото заекът няма да е там — отвърнах аз. — До довечера ще са го изяли койоти или ястреби.

— От известно време не сме виждали койоти — отбеляза Рики.

— По дяволите — нетърпеливо изругах аз и включих радиостанцията си. — Докато висим и спорим тук, вече можехме да сме се върнали. Чао, Рики.

Минах през стъклената врата и влязох в херметичната камера. Вратата със съскане се затвори. Последва познатата процедура с въздушните струи. Излязох и се озърнах назад. Мей влизаше в камерата.

Открехнах стоманената врата. Остра слънчева светлина хвърли на пода огнена ивица. Горещ въздух опари лицето ми.

— Желая ви успех — каза Рики по интеркома.

Поех си дъх, отворих вратата по-широко и излязох в пустинята.

Вятърът бе спрял, жегата беше задушаваща. Някъде цвъртеше птица, иначе цареше тишина. Стоях до вратата с присвити заради блясъка на слънцето очи. Побиха ме тръпки. Отново дълбоко си поех дъх.

Бях сигурен, че рояците не са опасни. Ала вече бях навън и теоретичните ми заключения като че ли губеха силата си. Сигурно се бях заразил от напрежението на Рики, защото определено не бях спокоен. Сега трупът на заека ми се струваше много по-далеч, отколкото бях смятал — а беше на петдесетина метра от вратата, половин дължина на бейзболно игрище. Пустинята изглеждаше гола. Плъзнах поглед по трептящия хоризонт в търсене на черни фигури. Нямаше нищо.

Вратата зад мен се отвори.

— Готов ли си, Джак? — попита Мей.

— Да вървим.

Тръгнахме към заека. Пясъкът хрущеше под краката ни. Сърцето ми почти незабавно се разтуптя и започнах да се потя. Насилих се да дишам дълбоко и бавно, за да се успокоя. Слънцето пареше лицето ми. Знаех, че съм допуснал Рики да ме уплаши, ала това не променяше положението. Оглеждах нервно хоризонта.

Мей вървеше на няколко крачки след мен.

— Как си? — попитах я.

— Ще се радвам, когато се приберем.

Минахме през група високи до коленете кактуси хола. Бодлите им отразяваха слънчевите лъчи. Тук-там се издигаха по-големи стволове, приличаха на наежени зелени паяци.

По земята подскачаха птички. Когато наближихме, те излетяха във въздуха — реещи се точици на синия фон. Кацнаха на стотина метра от нас.