Жертвата

Това излизаше извън рамките на програмата — категорично. Не виждах как е възможно. Реших, че трябва да е някакво случайно подсилване на кода. Тъй като отделните частици почти нямаха памет, интелектът на рояка задължително бе ограничен. Едва ли щеше да е много трудно да го надхитря.

Финтирах наляво, после надясно. Облакът тръгваше с мен, ала само за миг. После пак се връщаше пред вратата. Като че ли знаеше, че целта ми е входът и че като стои там, ще успее.

Това беше прекалено находчиво. Трябваше да има допълнително програмиране, за което не ми бяха съобщили.

— По дяволите, какво сте направили с тия неща, момчета? — попитах по радиостанцията.

— Няма да те пусне да минеш, Джак — каза Дейвид.

Думите му ме ядосаха.

— Така ли смяташ? Ще видим.

Защото следващите ми стъпки бяха очевидни. Толкова близо до земята роякът бе структурно уязвим. Той представляваше куп частици, не по-големи от прашинки. Ако разпръснех купа — ако успеех да наруша структурата му, — частиците трябваше да се реорганизират, също като пръснато ято птици във въздуха. Което щеше да отнеме поне няколко секунди. През това време аз щях да вляза в сградата.

Но как можех да наруша структурата му? Размахах пръчката и тя изсвистя, ала това явно не беше достатъчно. Трябваше ми нещо с много по-голяма плоска повърхност, например гребло или палмов лист — нещо, което да предизвика силен вятър.

Мислите ми препускаха. Имах нужда от нещо.

От нещо.

Вторият облак се приближаваше зад мен. Движеше се зигзагообразно, за да пресече всеки евентуален мой опит да избягам покрай него. Наблюдавах го едновременно с ужас и възхита. Знаех, че и неговите действия не са кодирани в програмата. Това бе самоорганизирано спонтанно поведение — и целта му беше пределно ясна. Преследваше ме.

С приближаването на рояка пулсиращият звук се усилваше.

Трябваше да наруша структурата му.

Огледах се. Не забелязах нищо, което да използвам. Най-близкият хвощ бе прекалено далеч. Кактусите не ми вършеха работа. Разбира се, че нямаше нищо, нали се намирах в проклетата пустиня. Погледнах сградата с надеждата някой да е забравил навън някакъв инструмент, например гребло.

Нищо.

Абсолютно нищо. Нямах нищо друго освен ризата на гърба си, и наоколо нямаше никой, който да ми помогне да…

Разбира се!

Радиостанцията изпращя.

— Виж, Джак…

Ала не чух нищо повече. Докато изхлузвах ризата през глава, слушалките ми паднаха на земята. Размахах ризата с ръка и като нададох боен вик, нападнах рояка пред вратата.

Облакът вибрираше с глух барабанен ритъм. Докато тичах към него, той леко се сплеска и в следващия миг се хвърлих насред частиците. Озовах се в нещо като странен полумрак, все едно бях в прашна буря. Не виждах нищо — не виждах вратата, — сляпо заопипвах за бравата; и очите ми пареха от прашинките, ала продължавах да размахвам ризата си в широки дъги и съвсем скоро в мрака започна да просветва. Разпръсквах рояка, пращах частици да хвърчат във всички посоки. Зрението ми се проясняваше и все още дишах нормално, макар че гърлото ми бе пресъхнало и пареше. По цялото ми тяло бяха полепнали хиляди частици, ала не усещах болка.

Най-после зърнах вратата пред себе си. Бравата беше от лявата ми страна. Не преставах да размахвам ризата си и ненадейно облакът се отдръпна, сякаш бе избягал извън обсега на импровизираното ми оръжие. Вмъкнах се през вратата и я затръшнах.

Внезапният мрак ме накара да запримигвам. Не виждах почти нищо. Мислех си, че очите ми ще се приспособят от ярката слънчева светлина и почаках малко, ала нищо не се промени. Положението дори се влошаваше. Едва различавах стъклените врати на херметичната камера. Все още усещах парене по цялата си кожа. Гърлото ми беше сухо и дишах мъчително. Изкашлях се. Зрението ми помътняваше. Зави ми се свят.

От отсрещната страна на камерата стояха Рики и Мей и ме наблюдаваха. Чух Рики да вика:

— Хайде, Джак! Побързай!

Очите ми болезнено пареха. Замайването ми бързо се усилваше. Облегнах се на стената, за да не падна. Чувствах гърлото си подуто. Едва дишах. Зачаках стъклените врати да се отворят, но те не помръдваха. Тъпо зяпах херметичната камера.

— Трябва да застанеш пред вратата! Изправи се!

Всички движения сякаш бяха в забавен кадър. Силите ми ме напуснаха. Тялото ми беше слабо и треперещо. Паренето се изостряше. В стаята ставаше все по-тъмно. Струваше ми се, че няма да мога да се изправя без чужда помощ.

— Изправи се! Джак!

Някак успях да се оттласна от стената и се наклоних към камерата. Стъклените врати със съскане се отвориха.

— Давай, Джак! Ела!

Пред очите ми плуваха петна. Виеше ми се свят, гадеше ми се. Със залитане влязох в херметичната камера и се блъснах в стъклото. С всяка изтекла секунда дишах все по-трудно. Задушавах се.

Пред сградата пак чух глухото барабанене. Бавно се обърнах да погледна назад.

Стъклената врата се затвори.