Жертвата

— Това е нищо. В Сечуан винаги работехме при силни снежни вихрушки. Нищо не се виждаше, ръцете ти замръзват, а животните бяха толкова вкочанени, че не можехме да забием игла в тях. — Мей остави епруветките настрани. — Сега ще вземем няколко посевни и сме готови. — Тя потърси в чантата си. — Уф!

— Какво има?

— Тампоните ми ги няма. Сигурно съм ги забравила.

— Рики, да виждаш някъде тампоните? — попитах аз.

— Да. До херметичната камера са.

— Ще ни ги донесеш ли?

— Ха! — изсмя се той. — През деня не излизам навън. Ако ви трябват, елате да си ги вземете.

— Ще идеш ли? — попита Мей.

— Не — отвърнах аз. Вече държах трупа на животното отворен. — Ще те изчакам. Иди ти.

— Добре. — Тя се изправи. — Гледай да не кацат много мухи. И без това има достатъчно замърсявания. Веднага се връщам. — Мей се затича към вратата.

Чух стъпките й да заглъхват, после чух захлопването на металната врата. Възцари се тишина. Привлечени от все още отворения труп, мухите заприиждаха на рояци, бръмчаха около главата ми и се опитваха да кацнат сред вътрешностите. Пуснах задните крачета на заека и ги разгоних с една ръка. Занимавах се с мухите, за да не мисля за това, че съм сам навън.

Час по час поглеждах към хоризонта, ала не забелязвах нищо. Докато гонех мухите, дланта ми случайно докосваше козината на мъртвото животно. Именно тогава видях, че кожата отдолу е яркочервена.

Яркочервена — точно като слънчево изгаряне. Потръпнах само от вида й.

— Боби? — казах по радиостанцията.

Изпращяване.

— Да, Джак?

— Виждаш ли заека?

— Да, Джак.

— Виждаш ли зачервената кожа?

— Хм, един момент.

Чух тихо бръмчене до окото си. Боби дистанционно насочваше камерата. Бръмченето спря.

— Сега виждаш ли?

Не получих отговор.

— Боби?

Чух мърморене, шепот. Или може би смущения.

— Чуваш ли ме, Боби?

Мълчание. Чух дишане.

— Хм, Джак? — Гласът на Дейвид Брукс. — Я по-добре се прибирай.

— Мей още не се е върнала. Къде е?

— Тук е.

— Трябва да я чакам да вземе посевките…

— Не. Веднага се връщай, Джак.

Пуснах заека и се изправих. Озърнах се, погледнах към хоризонта.

— Не виждам нищо.

— В момента са от другата страна на сградата, Джак.

Говореше спокойно, но ме побиха тръпки.

— Наистина ли?

— Веднага се прибирай, Джак.

Наведох се, взех пробите на Мей и комплекта й за дисекция. Черната кожа на чантата бе гореща от слънцето.

— Джак?

— Един момент.

— Стига си се мотал, Джак.

Забързах към стоманената врата. Пясъкът хрущеше под краката ми. Не виждах абсолютно нищо.

Ала чувах нещо.

Странно глухо барабанене. Отначало си помислих, че е някаква машина, но звукът се усилваше и отслабваше като пулсиращо сърце. Носеше се и някакво съскане, каквото никога не бях чувал.

Когато си спомням за онзи момент, мисля, че най-много ме уплаши именно този звук.

Ускорих крачка.

— Къде са?

— Приближават се.

— Къде?

— Джак! Тичай.

— Какво?

— Тичай!

Все още не виждах нищо, ала звукът се усилваше. Забързах се. Честотата на звука беше ниска, усещах го като вибриране в тялото си. Но и го чувах. Пулсиращото неравномерно барабанене.

— Тичай, Джак!

„Мама му стара“ — помислих си. И се затичах.

Първият рояк се появи иззад ъгъла на сградата, като хвърляше сребристи отблясъци. Съскащото вибриране идваше от облака. Той се плъзна покрай фабриката и се понесе към вратата. Щеше да стигне преди мен.

Обърнах се назад и видях втори рояк да се приближава откъм отсрещния край на сградата.

Радиостанцията ми изпращя.

— Няма да успееш, Джак — каза Дейвид Брукс.

— Виждам — отвърнах аз.

Първият рояк вече бе пред вратата и ми преграждаше пътя. Спрях. Не знаех какво да правя. Пред мен на земята лежеше пръчка, дълга около метър. Вдигнах я и я размахах.

Роякът запулсира, ала не се отмести от вратата.

Вторият облак продължаваше да се приближава.

Бе време за отклоняване на вниманието. Познавах кода на ХИЩНИК/ЖЕРТВА. Знаех, че рояците са програмирани да преследват движещи се цели, ако бягат от тях. Какво беше подходящо за цел?

Замахнах и хвърлих черната чанта с комплекта за дисекция към втория рояк. Чантата падна на земята и се затъркаля по пясъка.

Вторият рояк незабавно се понесе след нея.

В същия момент първият облак се отмести от вратата и също полетя към чантата. В крайна сметка той бе просто програмиран рояк. „Това е детска игра“ — помислих си и забързах към входа на фабриката.

Това бе грешка. Защото първият рояк очевидно реагира на припряното ми движение и спря, отново се понесе към вратата и ми препречи пътя. После остана там — пулсиращи сребърни ивици като острие на меч, блестящо на слънцето.

И ми преграждаше пътя.

Трябваше ми малко време, за да осъзная какво означава това. Движението ми не беше накарало рояка да ме преследва. Той изобщо не ме бе преследвал. Само ми преграждаше пътя. Предвиждаше ходовете ми.

Това го нямаше в програмния код. Роякът реагираше на ситуацията. Вместо да ме преследва, се беше върнал и ме държеше в капан.