Жертвата

— Да. Точно така мисля, Чарли. — Мей грижливо прибра епруветките и се изправи. — Но сега взех посевки. Ще ги анализираме и ще видим какво става.

— Басирам се, че ако се върнем тук след час, бялата материя ще е изчезнала и трупът ще е почернял. Нови черни наночастици. И накрая ще са достатъчно за нов рояк.

Тя кимна.

— Да. И аз така смятам.

— И затова ли изчезнаха всички диви животни наоколо? — попита Дейвид Брукс.

— Да. — Мей отметна един кичур от челото си. — Така е от известно време.

Последва мълчание. Всички стояхме около заешкото трупче с гръб към вятъра. Бактериите поглъщаха тялото толкова бързо, че все едно го виждах със собствените си очи.

— Трябва да се избавим от тия гадни рояци — рече Чарли.

Всички се обърнахме и тръгнахме към навеса. Мълчахме.

Нямаше какво да кажем.

Докато се отдалечавахме, няколко птички, които подскачаха под кактусите хола, внезапно изхвърчаха във въздуха и закръжиха над нас.

— Няма диви животни, обаче има птици — казах на Мей.

— Така изглежда.

Ятото изви и кацна на стотина метра.

— Може би са прекалено малки, за да привлекат рояците — предположи тя. — Нямат достатъчно месо.

— Възможно е. — Според мен отговорът бе друг. Но естествено, трябваше да проверя кода.

Влязох на сянка под гофрирания навес и минах покрай редицата автомобили. Вратата на склада беше облепена с предупредителни знаци — за ядрена радиация, биологична опасност, микровълни, експлозиви, лазерна радиация.

— Виждаш защо държим тия гадости навън — каза Чарли.

Когато стигнах до вратата, чух гласа на Винс.

— Джак, търсят те по телефона. Ще те свържа. — Мобифонът ми иззвъня. Сигурно се обаждаше Джулия. Отворих го.

— Ало?

— Татко. — Беше Ерик. С оня особен глас, който показваше, че е разстроен.

Въздъхнах.

— Да, Ерик?

— Кога се връщаш?

— Не съм сигурен, сине.

— Ще се прибереш ли за вечеря?

— Боя се, че не. Защо? Какъв е проблемът?

— Тя е истински гъз.

— Ерик, просто ми обясни какъв е проблемът…

— Леля Елън винаги я защитава. Не е честно.

— В момента съм зает, Ерик, затова просто ми кажи…

— Защо? Какво правиш?

— Просто ми кажи какво се е случило.

— Не е важно — намуси се той. — Щом няма да се прибираш, няма значение. Между другото, къде си? В пустинята ли?

— Да. Откъде знаеш?

— Приказвах с мама. Леля Елън ни накара да отидем в болницата при нея. Не е честно. Не исках да ходя. Тя обаче ме накара.

— Аха. Как е мама?

— Изписват я.

— Приключили ли са с изследванията?

— Лекарите искали да остане — отвърна Ерик. — Обаче тя иска да си тръгне. Ръката й е гипсирана. Казва, че иначе била наред. Татко? Защо винаги трябва да правя каквото ми каже леля Елън? Не е честно.

— Дай да поговоря с Елън.

— Няма я. Заведе Никол да й купи нова рокля за пиесата.

— Кой е при теб вкъщи?

— Мария.

— Добре. Написа ли си домашното?

— Още не.

— Ами тогава побързай. Искам да си готов с домашното до вечеря. — Удивих се как тая реплика сама се изплъзна от родителската ми уста.

Вече бях стигнал до вратата на склада. Плъзнах поглед по предупредителните знаци. Няколко от тях не ми бяха познати — с форма на диамант, образувани от четири различно оцветени вписани квадрата, всеки с номер. Мей отключи и влезе.

— Татко? — Ерик се разплака. — Кога ще се прибереш?

— Не знам — отвърнах аз. — Надявам се утре.

— Добре. Обещаваш ли?

— Обещавам.

Чух го да подсмърча, после шумно избърса нос в ръкава си. Казах му да ми се обади по-късно, ако иска. Стори ми се поободрен. Сбогувахме се.

Затворих и влязох в склада.

Той беше разделен на две големи помещения с лавици на четирите стени и стелажи в средата. Бетонни стени, бетонен под. Във второто помещение имаше друг изход и гофрирана повдигаща се врата за доставка с камиони. През прозорците проникваше гореща слънчева светлина. Климатичната инсталация шумно пъхтеше, ала както бе казала Мей, пак беше задушно. Затворих вратата и разгледах изолацията. Обикновени дунапренови ленти. Складът определено не бе херметизиран.

Минах между лавиците, отрупани с кутии резервни части за производствената апаратура и лабораториите. Във второто помещение имаше по-тривиални неща: почистващи препарати, тоалетна хартия, сапун, кутии с мюсли и два хладилника с храна.

Обърнах се към Мей.

— Къде са изотопите?

— Тук. — Тя ме заведе при един стоманен капак в бетонния под. Щеше да прилича на вградена кофа за боклук, ако ги нямаше светодиода и клавиатурата в средата. Мей приклекна и бързо набра някакъв код.

Капакът със съскане се повдигна.

Видях стълба, която водеше надолу към кръгло стоманено помещение. Изотопите се съхраняваха в метални контейнери с различна големина. Очевидно Мей ги познаваше, защото каза:

— Имаме селен сто седемдесет и две. Ще го използваме ли?

— Естествено.

Тя заслиза по стълбата.

— Ще престанеш ли, мама му стара? — Дейвид Брукс отскочи от Чарли Дейвънпорт, който държеше голяма пръскачка за почистване на прозорци и я изпробваше върху него. — Дай ми я! — Дейвид дръпна пръскачката.

— Май ще свърши работа — невъзмутимо заяви Чарли. — Обаче ни трябва дистанционно управление.