Жертвата

Трябваше пак да поговоря с Мей. Заварих я в биологичната лаборатория, наведена над компютърния монитор. На екрана се виждаха бели бактерии в тъмночервена среда.

— Мей, приказвахме с Дейвид и… хм, Мей? Проблем ли имаш? — Тя съсредоточено се взираше в екрана.

— Да. Проблем със суровината.

— Какъв?

— Последното поколение тета-де не се развива нормално. — Мей посочи образа в горния ъгъл на екрана, където се виждаха бактерии, растящи на правилни бели кръгове. — Ето така трябва да изглеждат нормалните. Но тук… — Тя повика друг образ в средата на дисплея. Кръглите форми изглеждаха като наядени от молци и деформирани. — Това не е нормален растеж. Мисля, че са контаминирани с бактериофаги.

— Искаш да кажеш, с вирус. — Бактериофагите са вируси, които нападат бактериите.

— Да. Колите са податливи на множество бактериофаги. Разбира се, Те-четири е най-разпространеният, но тета-де са създадени устойчиви на този вирус. Затова подозирам, че става въпрос за нови бактериофаги.

— Нови ли? Искаш да кажеш новоеволюирали, така ли?

— Да. Навярно са мутирали от съществуващ вирус, който някак е заобиколил генетично заложената резистентност.

— Честно казано, прекратяването на производството може би ще е най-разумната стъпка в момента.

— Сигурно ще се наложи. Ще опитам да го изолирам, обаче изглежда агресивен. Може да не успея да се избавя от него, без да почистя котела. И да започна с нов материал. На Рики няма да му хареса.

— Съобщи ли му?

— Още не. — Тя поклати глава. — Точно сега едва ли има нужда от нова лоша новина. А и освен това… — Мей смутено замълча.

— Какво освен това?

— Рики е заложил много в успеха на компанията. Онзи ден Боби го чул да приказва по телефона за акциите си. Изглеждал разтревожен. Мисля, че смята „Займос“ за последния си голям шанс за печалба. Тук е от пет години. Ако и това не се получи, ще е прекалено възрастен, за да започне отначало в друга компания. Има жена и дете, не може да рискува още пет години чакане. Затова прави всичко възможно, за да реализира проекта. Работи по цели нощи. Спи най-много по три-четири часа. Честно казано, опасявам се, че това се отразява на преценката му.

— Сигурно — отвърнах аз. — Напрежението трябва да е ужасно.

— Безсънието го изнервя — продължи Мей. — Просто не съм сигурна какво ще направи или как ще реагира. Понякога имам чувството, че изобщо не иска да се избави от рояците. А може да го е страх.

— Възможно е.

— Така или иначе, той е изнервен. Затова, ако съм на твое място, ще внимавам, когато се заема с тях. Защото точно това си намислил, нали? Да ги унищожиш.

— Да — потвърдих аз. — Точно това съм намислил.

Шести ден, 13:12

Всички се бяха събрали в стаята за развлечения. Но никой не играеше на видеоигрите и флиперите. Тревожно ме наблюдаваха, докато им обяснявах какво трябва да направим. Планът беше съвсем прост — самият рояк диктуваше реакцията ни, макар да прескочих тази неприятна истина.

Накратко, казах им, че имаме рояк беглец, който не сме в състояние да контролираме. И че роякът проявява самоорганизирано поведение.

— Когато е налице самоорганизиран компонент, роякът може да се възстановява. Както се случи с мен. Следователно този рояк трябва физически да се унищожи. Това означава да подложим частиците на топлина, студ, киселина или мощно магнитно поле. И доколкото мога да съдя от поведението му, имаме най-голям шанс да го унищожим нощем, когато губи енергията си и се спуска на земята.

— Но нали вече ти казахме, Джак — изхленчи Рики, — че нощем не можем да го открием…

— Точно така, не можете — прекъснах го аз. — Защото не сте го маркирали. Виж, пустинята е голяма. Ако искаш да го проследиш до скривалището му, трябва да го маркираш с нещо, което да ти позволи да вървиш по следите му.

— С какво например?

— Това е следващият ми въпрос. С какви маркиращи агенти разполагаме тук? — Посрещнаха ме празни погледи. — Хайде, колеги. Това е фабрика. Все трябва да имате нещо, което да покрие частиците и да остави следа, по която да тръгнем. Говоря за нещо силно флуоресцентно, феромон с характерна химична структура или нещо радиоактивно. Е?

Пак празни погледи. Клатене на глави.

— Разбира се, имаме радиоизотопи — каза Мей.

— Добре, чудесно. — Бяхме стигнали до нещо.

— Използваме ги, за да проверяваме за утечки в системата. Хеликоптерът ни снабдява веднъж седмично.

— Какви изотопи имате?

— Селен сто седемдесет и две и рений сто осемдесет и шест. Понякога и ксенон сто трийсет и три. Не съм сигурна с какво разполагаме в момента.

— За какъв период на полуразпад става дума? — Някои изотопи много бързо изгубваха радиоактивността си — за няколко часа или дори за минути. Те не ни вършеха работа.

— Средно около седмица — отвърна Мей. — Селенът има период на полуразпад осем дни. Този на реният е четири дни, на ксенон сто трийсет и три — пет дни. Пет и четвърт.

— Добре. За нашите цели е годен всеки от тези изотопи. Радиоактивността ни е нужна само за една нощ след маркирането на рояка.

— Обикновено държим изотопите в течна глюкозна основа — каза Мей. — Можем да напръскаме рояка с нея.