Жертвата

— Тогава няма да ми свърши никаква работа, нали? — Транслируемият не може да се чете. — Искам да видя тоя проклет модул, Рики. Какъв е проблемът?

— Няма проблем. Просто трябва да го потърся.

— Добре.

— Ще го потърся, когато се върнеш.

Хвърлих поглед към Мей.

— Преглеждала ли си кода?

Тя поклати глава. Изражението й като че ли показваше, че това никога няма да стане, че Рики ще си измисля нови оправдания. Не разбирах защо. В края на краищата нали бях дошъл да ги съветвам за кода. Това беше специалността ми.

В съседното помещение Роузи и Дейвид ровеха по лавиците — търсеха радиорелета. Безуспешно. В отсрещния край на стаята Чарли Дейвънпорт шумно се изпърдя и извика:

— Готово!

— Господи, Чарли! — изпъшка Роузи.

— Човек не бива да задържа нищо в себе си — отвърна той. — Защото се разболява.

— Само че аз ще се разболея от теб — заяви Роузи.

— Извинявай. — Чарли протегна ръка и й показа лъскаво метално устройство. — В такъв случай предполагам, че не искаш този дистанционно управляем клапан.

— Какво? — рязко се обърна тя.

— Майтапиш ли се? — рече Дейвид и се приближи да погледне. — Това ще ни свърши идеална работа.

— Ако не го прецакаш.

Отидоха с клапана при мивката. Мей все още наливаше жълтата течност.

— Оставете ме да свърша — каза тя.

— Ще светя ли на тъмно? — ухили й се Чарли.

— Само пръдните ти — подметна Роузи.

— Ей, те и без това си светят. Особено когато ги подпалиш.

— Господи, Чарли!

— Пръдните са метан, нали знаеш. Горят с яркосин пламък. — И се засмя.

— Радвам се, че харесваш чувството си за хумор — рече Роузи. — Защото си единственият.

— Леле-леле — притисна ръце към гърдите си Чарли. — Умирам, направо умирам.

— Не събуждай у нас напразни надежди.

Радиостанцията изпращя.

— Ей! — Пак беше Боби Лембек. — Вятърът току-що отслабна на единайсет километра в час.

— Добре. — Обърнах се към другите. — Да приключваме.

— Чакаме Мей — отвърна Дейвид. — После ще монтирам този клапан.

— По-добре да го монтираме в лабораторията.

— Просто исках да съм сигурен…

— В лабораторията — отсякох аз. — Събирайте си багажа.

Отидох до прозореца и погледнах навън. Вятърът все още огъваше клоните на хвоща, но над земята вече не се вдигаше пясък.

— Вдигайте си чукалата, Джак — разнесе се гласът на Рики.

— Вече го правим.

— Няма смисъл да тръгваме, докато не намерим клапан, който да става на тази пръскачка… — сериозно започна Дейвид Брукс.

— Според мен по-добре да побързаме — прекъсна го Мей. — Независимо дали сме готови.

— Каква полза? — не отстъпваше Дейвид.

— Тръгваме — наредих аз. — Млъквайте и да тръгваме.

— Седем километра и продължава да спада — съобщи по радиостанцията Боби.

— Да вървим — казах аз и започнах да ги избутвам към вратата.

— Не! — обади се Рики.

— Какво?

— Вече не можете да излезете.

— Защо?

— Защото е късно. Те дойдоха.

Шести ден, 14:12

Всички се струпахме край прозореца и сблъскахме главите си, докато гледахме във всички посоки. Хоризонтът беше чист. Не забелязах абсолютно нищо.

— Къде са? — попитах.

— Приближават от юг. Следим ги на мониторите.

— Колко са? — попита Чарли.

— Четири.

— Четири!

— Да, четири.

Главната сграда се намираше на юг от нас. На южната стена на склада нямаше прозорци.

— Не виждаме нищо — каза Дейвид. — С каква скорост се приближават?

— Бързо.

— Имаме ли време да стигнем до сградата?

— Мисля, че няма да успеете.

Дейвид свъси вежди.

— Той мислел, че няма да успеем. Господи!

И преди да успея да кажа нещо, Дейвид се хвърли към вратата, отвори я и излезе. През правоъгълника на касата видях, че поглежда на юг и засланя очите си с длан. Всички едновременно извикахме:

— Дейвид!

— Дейвид, какво правиш, по дяволите?

— Дейвид, задник такъв!…

— Опитвам се да ги видя.

— Веднага влизай!

— Тъпо копеле!

Но Брукс остана на мястото си.

— Още не виждам нищо. И не чувам нищо. Вижте, мисля, че ще успеем да изтичаме… хм, не, няма. — Той припряно се метна в склада, спъна се на прага, падна, скочи и затръшна вратата.

— Къде са?

— Идват — отвърна Дейвид. — Идват. — Гласът му трепереше от напрежение. — О, Господи, идват! — Задърпа бравата с две ръце, като използваше цялата си тежест и не преставаше да повтаря: „идват“.

— Уф, страхотно — рече Чарли. — Тоя скапаняк откачи.

Отидох при Дейвид и поставих ръка на рамото му. Той дърпаше бравата и дишаше тежко.

— Дейвид — казах тихо. — Поеми дъх. Успокой се.

— Просто… трябва да ги спра… трябва да ги спра… — Той се потеше, всичките му мускули бяха напрегнати, рамото му трепереше под дланта ми. Беше изпаднал в паника.

— Дишай дълбоко, Дейвид.

— Трябва да… трябва да… трябва… трябва… трябва…

— Дишай дълбоко, Дейвид. — Показах му как да го направи. — Добре. Точно така. Хайде пак. Дълбоко…

Дейвид кимаше и се опитваше да ме чуе. Пое си дъх, после пак се задъха.

— Браво, Дейвид. Хайде сега пак.

Той се подчини. Дишането му се поуспокои и той спря да трепери.

— Добре, Дейвид, много добре.

— Винаги съм знаел, че тоя тип е смахнат — каза зад гърба ми Чарли. — Само го вижте как му приказва като на бебе, мама му стара.

Стрелнах Чарли с поглед. Той само сви рамене.

— Ами прав съм, мама му стара.

— Така не помагаш, Чарли — рече Мей.

— Майната й на помощта.