Жертвата

Вгледах се и видях на пода одеяло. Мей също го забеляза и се хвърли между седалките, като без да иска, ме изрита по главата, ала успя да вземе одеялото и го напъха в пролуката. Слушалките ми паднаха и се закачиха на волана, докато се опитвах да й помогна. В купето беше тясно.

— Хайде — каза Мей. — Хайде.

Бях по-едър от нея — отзад нямаше място за мен, затова трябваше да се провеся над седалката.

Смътно видях, че вратата на ландкрузъра е отворена. От чернотата изплува Чарли. Щеше да опита късмета си. Може би и ние трябваше да го направим. Одеялото нямаше да ни свърши работа — то само забавяше рояка. Вече усещах, че през плата проникват частици. В купето ставаше все по-тъмно. Кожата ми пламтеше.

— Да бягаме, Мей!

Тя не отговори, просто продължи да тъпче одеялото навътре. Сигурно знаеше, че ако излезем, няма да успеем. Рояците щяха да ни настигнат, да пресекат пътя ни, да ни подхлъзнат. И щом паднехме, щяха да ни задушат. Както бяха убили другите.

Въздухът се сгъстяваше. Закашлях се. В полумрака продължавах да чувам далечни гласове от слушалките. Не знаех откъде идват. Слушалките на Мей също се бяха изхлузили и ми се стори, че ги мяркам на задната седалка, но вече беше прекалено тъмно. Очите ми горяха. Давеше ме кашлица. И Мей кашляше. Не знаех дали все още тъпче одеялото. Тя бе само сянка в мъглата.

Острата болка ме накара да стисна клепачи. Гърлото ми се подуваше и кашлицата ми беше суха. Отново ми се зави свят. Знаех, че няма да останем живи повече от минута, може би по-малко. Погледнах Мей, но не я видях. Чух я да кашля. Размахах ръка в опит да разкъсам мъглата. Не успях. Размахах ръка до предното стъкло и то за миг се проясни.

Въпреки кашлицата зърнах лабораторията в далечината. Слънцето прежуряше. Всичко изглеждаше нормално. Обзе ме ярост, че е толкова спокойно, докато ние се задушавахме. Не виждах какво става с Чарли. Нямаше го в пустинята пред мен. Всъщност — отново размахах ръка — виждах само…

Носещия се над пустинята пясък.

Господи!

Вятърът се усилваше.

— Мей. — Закашлях се. — Мей. Вратата.

Не знам дали ме чу. Тя се давеше. Пресегнах се за бравата. Бях объркан. Не можех да спра да кашлям. Докоснах горещ метал и натиснах надолу.

Вратата се отвори. Вътре нахлу парещ пустинен въздух и раздвижи мъглата. Вятърът определено се усилваше.

— Мей!

Тя кашляше. Може би не бе в състояние да помръдне. Хвърлих се към другата врата. Скоростният лост се заби в ребрата ми. Мъглата оредяваше. Видях бравата, натиснах я и отворих. Вятърът пак я затвори. Натиснах я и я задържах с ръка.

Вятърът задуха в купето.

Черният облак изчезна за секунди. Задната седалка все още беше тъмна. Изпълзях напред, измъкнах се през предната дясна врата и отворих задната. Мей протегна ръка към мен и аз я изтеглих навън. И двамата кашляхме. Коленете й се подгънаха. Прегърнах я и я извлякох в пустинята.

И досега не знам как съм стигнал до лабораторната сграда. Рояците бяха изчезнали, вятърът духаше силно. Носех Мей на гръб, краката й се влачеха по пясъка. Нямах сили. Разтърсваше ме суха кашлица, която често ме принуждаваше да спирам. Не можех да си поема дъх. Виеше ми се свят. Слънчевата светлина имаше зеленикав оттенък и пред очите ми плуваха петна. Мей немощно кашляше. Дишането й бе накъсано. Имах чувството, че умира. Мъкнех се напред с последни сили.

Вратата се появи пред мен и някак си я отворих. Внесох Мей в тъмното външно помещение. От другата страна на стъклената херметична камера чакаха Рики и Боби Лембек. Викаха нещо, ала аз не ги чувах. Слушалките ми бяха останали в колата.

Вратата на камерата със съскане се отвори и внесох Мей вътре. Тя успя да се задържи на крака, макар че се преви и се закашля. Отдръпнах се. Въздушните струи издухаха частиците. Задъхан, се облегнах на стената.

Не бях ли преживял вече същото?

Погледнах си часовника. Бяха изтекли само три часа, откакто едва се бях спасил. Наведох се напред и опрях длани на коленете си. Забих очи в пода и зачаках херметичната камера да се освободи. Рики и Боби викаха нещо и сочеха ушите си. Поклатих глава.

Не виждаха ли, че нямам слушалки?

— Къде е Чарли? — попитах аз.

Те отговориха, ала аз не ги чух.

— Спаси ли се? Къде е Чарли?

Потръпнах от острия електронен писък. После по интеркома се разнесе гласът на Рики:

— Нищо не можеше да направиш.

— Тук ли е? — попитах аз. — Спаси ли се?

— Не.

— Къде е?

— В колата. Така и не излезе. Не видя ли?

— Значи още е там, така ли?

— Да.

— Мъртъв ли е?

— Не, не. Жив е.

Все още се задъхвах, виеше ми се свят.

— Какво?

— По монитора е трудно да се каже, но изглежда, че е жив.

— Тогава защо не идете да го вземете, мама му стара?

— Не можем, Джак — спокойно отвърна Рики. — Трябва да се погрижим за Мей.

— Все някой може да иде.

— Нямаме свободни хора.

— Аз не мога да ида. Нямам сили.

— Да, разбира се — използва своя успокоителен глас Рики. Гробарския глас. — Всичко това сигурно е ужасен шок за теб, Джак, всичко, което преживя…

— Просто ми кажи кой ще иде да го вземе, Рики?

— Щом искаш да съм брутално откровен, мисля, че няма смисъл. Той изпадна в конвулсии. Силни. Едва ли му е останало много.