Жертвата

В мига, в който стигна до черната повърхност, Дейвид Брукс се подхлъзна, сякаш беше стъпил върху лед. Блъсна се в бетона, изрева от болка и незабавно се опита отново да се изправи, но не успя — постоянно се подхлъзваше и падаше. Очилата му се строшиха, рамките порязаха носа му. Устните му се покриха с пъплеща чернилка. Задъхваше се.

Роузи все още крещеше, когато вторият рояк връхлетя Дейвид и покри лицето, очите и косата му. Движенията на Брукс ставаха все по-отчаяни, той стенеше като животно, и все пак докато се хлъзгаше на четири крака, някак си успя да се добере до вратата. Накрая се метна напред, стисна бравата и се надигна на колене. С последно усилие натисна бравата и я отвори.

В склада нахлу гореща слънчева светлина — едновременно с третия рояк.

— Трябва да направим нещо! — извика Роузи и понечи да се втурне към Дейвид, но аз я хванах за ръката. — Трябва да му помогнем! Трябва да му помогнем!

— Нищо не можем да направим.

— Трябва да му помогнем!

— Нищо не можем да направим, Роузи!

Дейвид се търкаляше по земята, черен от глава до пети.

Третият рояк го беше обгърнал. Почти нищо не се виждаше през танцуващите частици. Устата му приличаше на черна дупка, очните му ябълки напълно бяха почернели. От гърлото му се разнасяха задавени звуци. Роякът течеше в устата му като черна река.

Тялото му започна да трепери. Той посегна към гърлото си. Краката му подритваха. Бях сигурен, че умира.

— Хайде, Джак — каза Чарли. — Да се махаме оттук.

— Не можете да го оставите! — извика Роузи. — Не можете, не можете!

Дейвид изпълзя през вратата. Движенията му бяха немощни, устата му се движеше, ала чувахме само хрипове. Роузи се мъчеше да се отскубне. Чарли я сграбчи за рамото.

— По дяволите, Роузи…

— Майната ти! — Тя се освободи от ръцете му и ме изрита. Изненадан, аз я пуснах и Роузи изтича в съседното помещение, като викаше: — Дейвид! Дейвид!!!

Той протегна към нея черната си като на миньор ръка. Роузи го хвана за китката. И в същия момент се подхлъзна върху черния под и падна. Продължаваше да го вика… а после се закашля и по устните й се появи чернилка.

— Да вървим, за Бога — каза Чарли. — Не мога да гледам.

Нямах сили да раздвижа крака. Обърнах се към Мей. По лицето й се стичаха сълзи.

— Да вървим — промълви тя.

Роузи все още викаше Дейвид, прегръщаше го и го притискаше към гърдите си. Ала той вече не помръдваше. Чарли се наведе към мен.

— Ти не си виновен, мама му стара.

Бавно кимнах. Знаех, че е прав.

— По дяволите, ти си за пръв ден на работа. — Чарли се пресегна към колана ми и включи слушалките ми. — Да вървим.

Обърнах се към задната врата. И заедно излязохме навън.

Шести ден, 15:12

Въздухът под гофрирания покрив беше горещ и неподвижен. Пред нас бе редицата автомобили. Чух бръмчене на видеокамера, монтирана на покрива. Рики сигурно ни беше видял да излизаме. В слушалките ми се разнесе пращене.

— Какво става, по дяволите? — попита Рики.

— Нищо хубаво — отвърнах аз.

— Къде са другите? Всички ли са добре?

— Не. Не всички.

— Ще ми кажеш ли…

— Не сега. — Сега разбирам, че всички сме били вцепенени от случилото се. Не бяхме реагирали по друг начин, освен да се опитаме да се спасим.

Лабораторната сграда се издигаше в пустинята на стотина метра от дясната ни страна. Можехме да стигнем до вратата на електростанцията за трийсетина-четирийсет секунди. Затичахме се натам. Рики продължаваше да приказва, ала ние не му отговаряхме. Всички си мислехме за едно и също: след половин минута щяхме да стигнем вратата и да сме в безопасност.

Но бяхме забравили четвъртия рояк.

— Мама му стара! — изруга Чарли.

Четвъртият рояк се появи иззад лабораторната сграда и се понесе право към нас. Смутено спряхме.

— Какво ще правим? — попита Мей. — Ято ли?

— Не — поклатих глава. — Само трима сме. — Бяхме прекалено малка група, за да объркаме хищник. Но не се сещах за друга стратегия. В главата ми изникнаха всички проучвания за отношенията между хищник и жертва, които бях чел. Те бяха единодушни, че оставени на собствените си инстинкти, хищниците убиват всички жертви — освен ако жертвите нямат убежище. В реалния живот такова убежище можеше да е гнездо на дървото, подземна бърлога или дълбок речен вир. Ако имаха убежище, жертвите оцеляваха. Иначе хищниците ги избиваха до крак.

— Мисля, че се прецакахме — каза Чарли.

Трябваше ни убежище. Роякът се приближаваше към нас. Почти усещах паренето по кожата си и сухия вкус на пепел в устата си. Трябваше да намерим някакъв подслон преди облакът да стигне до нас. Огледах, ала не видях нищо освен…

— Колите заключени ли са?

Слушалките ми изпращяха.

— Не, не би трябвало.

Обърнахме се и се затичахме.

Най-близкият автомобил бе син форд седан. Отворих предната лява врата, Мей отвори дясната. Роякът беше по петите ни. Докато затръшвахме вратите, чувах глухото барабанене. Все още с пръскачката в ръце, Чарли се мъчеше да отвори задната врата, но тя бе заключена. Мей се завъртя да я отключи, но той вече се беше обърнал към следващата кола, ландкрузър, и се вмъкваше вътре. После затвори вратата.

— Леле! — каза Чарли. — Ще пукна от жега!