Жертвата

— Знам — отвърнах аз.

Във форда бе като в пещ. С Мей се потяхме. Роякът се понесе към нас и запулсира над предното стъкло.

— Ей! — чу се по радиостанцията паникьосаният глас на Рики. — Къде сте?

— В колите.

— В кои коли?

— Какво значение има, мама му стара? — рече Чарли. — В две от колите сме, Чарли.

Черният рояк се насочи към ландкрузъра. Наблюдавахме го да се плъзга от прозорец на прозорец в опит да влезе. Чарли ми се ухили през стъклото.

— Това да не им е складът? Тия коли са херметизирани. Майната им на гадините.

— Ами вентилационните отвори? — попитах аз.

— Аз затворих моя.

— Но те не са херметизирани, нали?

— Не са, но трябва да влязат под капака, за да се вмъкнат. Или през багажника. И се басирам, че тая свръхплодовита бръмчаща топка няма да се сети.

Мей бързо затвори вентилационните отвори на арматурното табло. После отвори жабката, надникна вътре и я затвори.

— Намери ли ключове? — попитах я.

Тя отрицателно поклати глава.

— Имате си още компания — обади се Рики.

Обърнах се и видях, че откъм склада се приближават два рояка. Незабавно закръжиха над нашата кола, по един отзад и отпред. Сякаш бяхме попаднали в прашна буря. Погледнах Мей. Тя седеше абсолютно неподвижно.

Двата нови облака обиколиха автомобила и дойдоха отпред. Единият се издигна точно пред страничния прозорец на Мей. Пулсираше и хвърляше сребристи отблясъци. Другият беше над предния капак и се местеше ту пред мен, ту пред нея. От време на време се понасяше към предното стъкло и се разпръскваше, отново се организираше, спускаше се по капака и пак връхлиташе напред.

Чарли весело се изкиска.

— Опитва се да влезе. Нали ви казах: не могат.

Не бях толкова сигурен. Забелязах, че с всяка атака роякът се отдалечава все повече по капака и се засилва по-отдалеч. Скоро щеше да стигне до решетката. И ако я разгледаше, можеше да открие вентилационните отвори. И това щеше да е краят.

Мей тършуваше в отделението между седалките и извади оттам лепенка и кутия с найлонови торбички.

— Може би ще успеем да залепим отворите — каза тя.

Поклатих глава.

— Няма смисъл. Те са наночастици. Достатъчно са малки, за да проникнат през мембрана.

— Искаш да кажеш, че могат да минат през найлона ли?

— Или да го заобиколят през пролуките. Не можеш да херметизираш отворите.

— И просто ще си стоим тук, така ли?

— Общо взето, да.

— И ще се молим да не открият отвора.

Кимнах.

— Точно така.

— Вятърът пак започна да се усилва — съобщи по радиостанцията Боби Лембек. — Единайсет километра в час.

Като че ли се опитваше да ни окуражи, ала единайсет километра изобщо не бяха достатъчно. Рояците пред стъклото с лекота се движеха около колата.

— Джак? — повика ме Чарли. — Изгубих от поглед моя рояк. Къде е?

Погледнах към неговата кола и видях, че третият облак се е спуснал до предната гума — обикаляше в кръг и минаваше през отворите на джантата.

— Проверява ти джантите, Чарли.

— Хм. — Имаше основание за тревога. Ако започнеше подробно да проучва автомобила, роякът можеше да открие отвор към купето. — Предполагам, че въпросът е колко е голям CO-компонентът им, нали?

— Точно така — съгласих се аз.

— Какво означава това? — попита Мей.

Обясних й. Рояците нямат нито водач, нито централен разум. Интелектът им представлява сбор от отделните частици. Те се самоорганизират в рояк и склонността им за самоорганизиране има непредвидими резултати. Човек наистина не може да отгатне какво ще направят. Рояците можеха да останат неефективни като сега. Можеха случайно да се натъкнат на решението. А можеха и да започнат организирано да го търсят.

Но досега не го бяха направили.

Дрехите ми бяха подгизнали от пот. Солени капки се стичаха от носа и брадичката ми. Избърсах чело с опакото на ръката си. Погледнах Мей. И тя се потеше.

— Ей, Джак? — повика ме Рики.

— Да?

— Преди известно време се обади Джулия. Изписали я от болницата и…

— Не сега, Рики.

— Довечера ще пристигне тук.

— По-късно ще поговорим, Рики.

— Просто ти казвам.

— Господи! — избухна Чарли. — Някой да каже на тоя задник да млъкне. Заети сме!

— Скоростта на вятъра е четиринайсет километра в час — съобщи Боби Лембек. — Не, извинявайте, тринайсет.

— Господи, това напрежение ме убива — каза Чарли. — Къде е роякът ми сега, Джак?

— Под колата. Не виждам какво прави. Не, чакай. Излиза зад теб, Чарли. Като че ли ти проверява стоповете.

— Сигурно е автоманиак. Е, нека си проверява.

Гледах през рамо към рояка на Чарли, когато Мей каза:

— Виж, Джак!

Роякът пред нейния прозорец се бе променил. Сега изглеждаше почти сребрист и искреше, ала беше напълно стабилен и сребристата му повърхност отразяваше главата и раменете на Мей. Отражението не бе идеално, защото очите и устата й бяха малко размити, но общо взето беше точно.

Намръщих се.

— Това е огледало.

— Не е — възрази тя и се обърна към мен. Образът й върху сребристата повърхност не се промени. Лицето продължаваше да се взира в колата. След миг потръпна, разтвори се и отново се организира, този път в тила й.

— Какво означава това? — попита Мей.

— Имам някаква представа, но…