Жертвата

— Това означава, че рояците работят заедно — казах аз. — Че са координирани.

— Вече го знаем.

— Само че не е възможно. Защото не притежават способност да излъчват сигнали.

— Не са притежавали преди няколко поколения — възрази Мей. — Вече не е така. Спомняш ли си V-образното формирование, което се приближаваше? Тогава бяха координирани.

Тя имаше право. Просто тогава не го бях осъзнал. Докато стоях в пустинната нощ, се зачудих още какво не разбирам. Присвих очи и се опитах да видя нещо пред себе си.

— Къде я носят?

Мей дръпна ципа на раницата ми и извади очила за нощно виждане.

— Опитай с това.

Понечих да й помогна да извади своите, но тя сръчно смъкна раницата си и я отвори. Движенията й бяха бързи и уверени.

Сложих си очилата и нагласих ремъка. Бяха от новия модел и показваха образите в убити цветове. Почти незабавно видях Роузи в пустинята. Тялото й изчезваше зад храсталаците.

— Добре де, къде я носят? — повторих аз. Докато задавах въпроса, повдигнах очилата по-високо и веднага открих отговора.

От разстояние приличаше на естествено образувание — хълмче от тъмна пръст, широко пет метра и високо около два. Ерозията бе издълбала вертикални бразди и могилката малко приличаше на огромно зъбно колело. Човек спокойно можеше да го вземе за дело на природата.

Само че не беше. И формата му не се дължеше на ерозия. Напротив, това бе нещо подобно на гнездата, строени от африканските термити и други насекоми.

Мей известно време мълчаливо го наблюдава със своите очила, после попита:

— И това ли е резултат на самоорганизирано поведение? Нали няма да ме убеждаваш, че идеята да го построят е възникнала спонтанно?

— Всъщност е точно така.

— Не мога да повярвам.

— Знам.

Мей беше добра биоложка, ала имаше опит само с примати. Бе свикнала да изучава малки популации високоинтелигентни животни, които имаха йерархична организация и групови водачи. Разбираше сложното поведение като резултат от сложен интелект. И не можеше да осъзнае огромната сила на самоорганизираното поведение в една много голяма популация от неинтелигентни животни.

Това е дълбоко вкоренено човешко предубеждение. Хората очакват да открият главно командване във всяка организация. Държавите имат правителства. Корпорациите имат президенти. Училищата имат директори. Армиите имат генерали. Човешките същества са склонни да смятат, че без главно командване организацията изпада в хаос и не може да постигне нищо съществено.

От такава гледна точка човек трудно може да повярва, че крайно глупави същества с мозъчета, по-малки от глава на карфица, са способни да изпълняват строителни проекти, по-сложни от човешките. Но това е самата истина.

Африканските термити са класически пример. Тия насекоми строят напомнящи на замъци могили от пръст с диаметър тридесет метра и изящни кули, високи пет-шест метра. За да оценим постижението им, трябва да си представим, че ако термитите бяха големи колкото хора, тия могили щяха да са небостъргачи с височина километър и половина и диаметър осем километра. И също като небостъргач, термитникът има сложна вътрешна архитектура, за да осигурява чист въздух, изхвърляне на излишния въглероден двуокис и топлина и така нататък. В структурата има градини за отглеждане на храна, резиденции за знатните индивиди и жилищно пространство за два милиона термити. Няма два еднакви термитника — всеки има индивидуални особености, съобразени с изискванията и преимуществата на конкретното място.

Всичко това се постига без архитект, без бригадир, без централна власт. И в гените на термитите не е заложен строителен план. Тия „небостъргачи“ всъщност са продукт на сравнително прости правила, които отделните термити изпълняват по отношение едни на други. (Правила като „Ако усетиш миризма, показваща, че тук е бил друг термит, постави топчица пръст на това място“.) И все пак резултатът определено е по-сложен от всяко човешко творение.

Сега виждахме нова структура, създадена от ново същество, и пак ни бе трудно да приемем, че не е естествено образувание. Изобщо как можеше един рояк да построи могила? Ала започвах да осъзнавам, че е глупаво да се питаме как се е случило. Рояците бързо се променяха, едва ли не с всяка изтекла минута. Естественият човешки импулс да го проумеем беше губене на време. Докато стигнеш до някакво заключение, нещата вече са се променили.

Боби ни настигна с всъдехода си и изключи фара. Тримата застанахме един до друг под звездите.

— Какво ще правим? — попита Боби.

— Ще последваме Роузи — отвърнах аз.

— Изглежда, че я влачат в оная могила — каза той. — Вътре ли искаш да я последваме?

— Да.

По предложение на Мей изминахме останалата част от пътя пеш. Заради тежките раници ни трябваха цели десет минути, за да стигнем до могилата. Спряхме на петнайсетина метра. Във въздуха се носеше отвратителна миризма на гнилоч и разложение. Беше толкова силна, че ми се повдигна. От вътрешността на термитника като че ли излизаше слабо зеленикаво сияние.

— Наистина ли искате да влезем там? — прошепна Боби.