Жертвата

Струваше ми се, че е минал цял месец.

Мей разпределяше всичко в трите раници. Докато я наблюдавах, разбрах, че тя е единствената от трима ни с полеви опит. В сравнение с нея ние бяхме само теоретици. Изненадах се колко зависим от нея се чувствам.

Боби вдигна първата раница и изпъшка.

— Убедена ли си, че ни е нужно всичко това, Мей?

— Не се налага да го носиш на гръб, нали сме с кола. По-добре да се подсигуриш, отколкото после да съжаляваш.

— Искам да кажа… чак радиостанция?

— Може да потрябва.

— На кого ще се обадиш?

— Виж, Боби — отвърна тя. — Ако се окаже, че нещо от тия неща ти трябва, наистина ще се нуждаеш от него.

— Да, но…

Мей вдигна втората раница и я преметна на рамо. Носеше тежестта с лекота. Погледна Боби.

— Какво каза?

— Нищо.

Взех третата раница. Не беше зле. Боби мрънкаше, защото се страхуваше. Наистина, кислородната бутилка бе малко голяма и тежка за вкуса ми и ми убиваше. Но Мей настоя да вземем достатъчно кислород.

— Достатъчно кислород ли? — нервно попита Боби. — Колко голямо според вас е това скривалище?

— Нямам представа — отвърна тя. — Но последните рояци са много по-големи.

После отиде при мивката и взе гайгеровия брояч. Ала когато издърпа щепсела от контакта на стената, видя, че батерията му не работи. Наложи се да потърсим нова батерия и да сменим старата. Безпокоях се, че ако и другата не работи, ще имаме проблем.

— Трябва да внимаваме и с очилата за нощно виждане — предупреди ни Мей. — Не съм сигурна и в техните батерии.

Но броячът високо запука. Индикаторът на батерията светна.

— Заредена е — съобщи тя. — Ще стигне за четири часа.

— Да вървим — казах аз. Беше 22:43.

Когато стигнахме при тойотата, гайгеровият брояч направо се побърка и зазвъня почти непрекъснато. Като го държеше пред себе си, Мей се отдалечи към пустинята. Зави на запад и сигналът отслабна. Тръгна на изток и той отново се усили. После пак отслабна. Мей продължи на север и сигналът се възобнови.

— На север — каза тя.

Качих се на мотора и дадох газ.

Боби изкара всъдехода на Винс от навеса — машина с дебели задни гуми и велосипедно кормило. Изглеждаше тромава, но знаех, че навярно е по-подходяща за нощно пътуване в пустинята.

Мей се метна зад мен и се наведе, за да доближи гайгера към земята.

— Добре, да вървим — рече тя. Потеглихме под безоблачното нощно небе.

Лъчът на фара подскачаше и трудно виждах пътя пред себе си. Пустинята, която през деня бе изглеждала толкова равна и еднообразна, сега се оказа покрита с дупки и дълбоки скалисти дерета. Насочих цялото си внимание към това да пазя равновесие — особено защото Мей постоянно ми викаше: „Сега наляво, сега надясно, добре, върни малко наляво“. Понякога се налагаше да описваме пълен кръг, за да се върнем на вярната следа.

Ако някой проследеше пътя ни през деня, щеше да си помисли, че водачът е бил пиян, толкова много криволичехме. Моторът подскачаше и се друсаше по неравния терен. Вече бяхме на няколко километра от лабораторията и започвах да се тревожа. Сигналът на брояча постепенно отслабваше. Трудно различавахме следата на рояка от фоновата радиация. Не разбирах защо е така, ала нямаше съмнение. Ако скоро не откриехме скривалището, щяхме окончателно да изгубим следата му.

Мей също се тревожеше. Като се държеше с една ръка за кръста ми, тя се навеждаше все по-ниско към земята. Трябваше да намаля скоростта. Губехме следата, пак я засичахме и отново я изгубвахме. По някое време усетих, че съм затаил дъх.

Накрая започнах да се въртя в кръг. Мъчех се да потисна отчаянието си. Четири пъти обиколих едно и също място, но напразно. Броячът в ръката на Мей се обаждаше само от време на време. И внезапно ни стана ясно, че наистина сме изгубили следата.

Бяхме насред пустошта и се движехме в кръг.

Ненадейно ме обзе пълно изтощение. Цял ден изцеждах адреналина си и сега умората най-после си казваше думата. Направо можех да заспя на мотора.

Мей се надигна.

— Не се безпокой.

— Какво искаш да кажеш? — попитах аз. — Планът ми напълно се провали, Мей.

— Може и да не е.

Боби спря до нас и попита:

— Поглеждали ли сте назад?

— Защо?

— За да видите колко сме се отдалечили.

Обърнах се. На юг видях ярките светлини на фабриката. Бяха изненадващо близо. Не можеше да сме на повече от два-три километра. Сигурно бяхме описали широк полукръг.

— Странно.

Мей скочи от мотора и застана пред фара. Гледаше светлинния датчик на брояча. — Хм.

— Какво ще кажеш, Мей? — с надежда попита Боби. — Време ли е да се връщаме?

— Не. Не е време да се връщаме. Вижте.

Наведохме се и погледнахме светлинния датчик. Той показваше прогресивно отслабваща графика на радиацията, която накрая рязко спадаше. Боби се намръщи.

— Какво означава това?

— Уредът показва, че откакто сме тръгнали, силата на радиацията е намалявала в аритметична прогресия. До последната минута, когато отслабването изведнъж е станало експоненциално. Просто радиацията е станала нулева.

— И какво от това? — озадачи се Боби. — Не разбирам.

— Аз обаче разбирам. — Тя се обърна към мен и се качи на седалката. — Мисля, че знам какво се е случило. Карай напред — бавно.