Жертвата

Докато наблюдавахме безликия мъж на екрана, забелязахме, че образът започва да става нестабилен. Роякът се затрудняваше да поддържа фигурата и тя трептеше. От време на време лицето и раменете сякаш се разпадаха на прах, после пак се очертаваха. Невероятно странна гледка.

— Контрол ли губи? — попита Боби.

— Не. Струва ми се, че се уморява — отвърна Чарли.

— Искаш да кажеш, че енергията му се изчерпва?

— Да. Доста ток отива да накланяш всички тия частици под точно определен ъгъл.

И наистина, роякът възвръщаше предишния си вид на облак.

— Значи това е икономичният му режим — казах аз.

— Да. Сигурен съм, че сме ги оптимизирали за контрол на енергията.

— Личи си, че са оптимизирани.

Бързо се стъмваше. Оранжевите отблясъци на хоризонта гаснеха.

Роякът се обърна и се отдалечи.

— Мамка му — рече Чарли.

Роякът изчезна в далечината.

— След три часа ще са история — заявих аз.

Шести ден, 22:12

Веднага след вечеря Чарли се върна в леглото. В десет часа, докато ние с Мей се приготвяхме да излезем навън, още спеше. Облякохме си жилетки и якета, защото щеше да е студено. Трябваше ни трети човек. Рики се оправда, че трябвало да чака Джулия, която всеки момент щяла да пристигне. Това ме устройваше — и без това не исках да е до мен. Винс гледаше някъде телевизия и пиеше бира. Оставаше Боби.

Боби не искаше да дойде, но Мей го засрами и той се съгласи. Още не бяхме решили как ще се придвижим, защото скривалището на рояка можеше да е на известно разстояние, навярно дори на няколко километра. Разполагахме с мотора на Дейвид, ала с него можеха да пътуват само двама. Оказа се, че Винс има всъдеход на паркинга. Отидох в електроцентралата, за да му поискам ключа.

— Не ти трябва ключ — отвърна той. Седеше на дивана и гледаше „Стани богат“. Чух водещия да пита: „Последно?“

— Как така?

— Ключовете са си там — рече Винс. — Винаги са там.

— Чакай малко. Искаш да кажеш, че под навеса има кола с ключове в ключалката?

— Естествено. — От телевизора чух: „Въпрос за пет хиляди долара: коя е най-малката държава в Европа?“

— Защо не ми казахте? — Започвах да побеснявам.

Винс вдигна рамене.

— Не знам. Не си питал.

Върнах се в главната сграда.

— Къде е Рики, по дяволите?

— На телефона — отвърна Боби. — Разговаря с началството в долината.

— Успокой се — каза Мей.

— Спокоен съм. На кой телефон е? В главната сграда ли?

— Джак. — Тя сложи ръце на раменете ми и ме спря. — Минава десет. Остави го.

— Да го оставя ли? Заради него можехме да умрем.

— А в момента имаме работа.

Погледнах спокойното й лице. Спомних си колко бързо беше изкормила заека.

— Права си.

— Добре. Да си вземем багажа и да тръгваме.

Мей основателно никога не губеше спор. Отидох при шкафа и извадих три раници. Подхвърлих едната на Боби и казах:

— Да вървим.

Нощта бе ясна и звездна. Запътихме се към склада, тъмен силует на фона на черното небе. Аз бутах мотора на Дейвид. Известно време мълчахме.

— Ще ни трябва осветление — каза Боби накрая.

— Много неща ще ни трябват — отвърна Мей. — Направила съм списък.

Стигнахме до склада и отворихме вратата. Видях, че Боби изостава. Влязох пръв и заопипвах за електрическия ключ.

Помещението изглеждаше точно така, както го бяхме оставили. Мей свали ципа на раницата си и тръгна между стелажите.

— Трябват ни фенерчета, фитили, сигнални ракети, кислород…

— Кислород ли? Защо?

— Ако скривалището им е под земята, може да ни потрябват от ония тръбички за заваряване.

— Роузи ги беше взела — казах аз. — Може да ги е оставила на пода. — Влязох в съседното помещение. Кутията лежеше на пода, тръбичките бяха пръснати наоколо. Роузи сигурно ги бе изпуснала. Зачудих се дали не е държала някоя от тях. Погледнах към трупа й до вратата.

Нямаше го.

— Господи!

В стаята се втурна Боби.

— Какво има?

Посочих вратата.

— Роузи е изчезнала.

— Как така изчезнала?

Погледнах го.

— Просто е изчезнала, Боби. Трупът й беше там, а сега го няма.

— Как е възможно? Животно?

— Не знам. — Отидох до вратата и приклекнах на мястото, където беше лежало тялото. За последен път го бях видял преди пет-шест часа, покрито с млечнобял секрет. Част от секрета покриваше и пода. Приличаше на гъсто засъхнало мляко. Там, където се бе намирала главата й, секретът изглеждаше гладък и непокътнат. Но по-близо до вратата сякаш беше остърган.

— Като че ли е била завлечена някъде — рече Боби.

— Да.

Внимателно се вгледах в секрета за стъпки. Само един койот не можеше да я завлече, трябваше да е била цяла глутница. Със сигурност щяха да оставят следи. Нямаше нищо.

Изправих се и отидох до вратата. Боби застана до мен, втренчи се в мрака навън и попита:

— Виждаш ли нещо?

— Не.

Върнах се при Мей. Тя беше намерила всичко необходимо: магнезиев фитил, сигнални пистолети, портативни халогенни прожектори, фенери, които се носеха на главата с еластични ленти, кислородни бутилки и прозрачни пластмасови противогази. Обзе ме неприятно усещане, защото противогазите бяха същите като на мъжете от микробуса в Калифорния, които бях видял предишната вечер, само че не бяха посребрени.

После си помислих: „Наистина ли беше едва снощи?“ Още не бяха изтекли двайсет и четири часа.