Жертвата

Чарли скочи на крака, затвори вратата и я заключи. Ала Рики и Джулия само се засмяха, сякаш усилията му бяха напразни. Чарли отново се свлече на пода и се скри от поглед.

Рики прегърна Джулия и двамата се отдалечиха заедно.

— Вие двамата определено сте станали рано!

Обърнах се.

На прага стоеше Джулия.

Седми ден, 05:12

Тя усмихнато влезе в стаята.

— Знаеш ли, Джак, ако не ти имах пълно доверие, щях да си помисля, че между вас има нещо.

— Наистина — отвърнах аз и се поотдръпнах от Мей, която бързо пишеше. Обзе ме тревога. — Защо мислиш така?

— Ами, главите ви бяха доближени и изглеждахте като хипнотизирани от нещо на екрана. Между другото, какво гледахте?

— Хм, нещо техническо.

— Може ли да видя? Интересувам се от технически неща. Рики не ви ли каза, че вече проявявам интерес към техниката? Така е. Тази технология ме вълнува. Това е цял нов свят, нали? Двайсет и първи век настъпи. Не ставай, Мей. Само ще надзърна над рамото ти.

Вече бе заобиколила масата и гледаше екрана. Образът я накара да се намръщи — бактериални култури в червена хранителна среда. Бели кръгове в червени кръгове.

— Какво е това?

— Бактериални колонии — отвърна Мей. — Наложи се да изключа единия резервоар от производствената линия заради контаминация. Опитвахме се да разберем какъв е проблемът.

— Сигурно е бактериофаг, не смяташ ли? — каза Джулия. — Бактериите често се заразяват с вируси. — Тя въздъхна. — Молекулярното производство е страшно деликатно. Нещата лесно се объркват. Вечно трябва да си нащрек. — Жена ми ме погледна, после се обърна към Мей. — Но не може през цялото време да сте гледали само това.

— Само това гледахме — отвърнах аз.

— Какво? Снимки на плесен ли?

— На бактерии.

— Да, на бактерии. Това ли гледахте през цялото време, Мей?

Мей сви рамене и кимна.

— Да, Джулия. Това ми е работата.

— Нито за миг не се съмнявам в твоята всеотдайност. Но нали не възразяваш? — Ръката на Джулия се стрелна напред и тя натисна клавиша „назад“ в ъгъла на клавиатурата.

Появиха се други снимки на бактерии.

После на вируси, гледани през електронен микроскоп.

След това таблица на данните за бактериалния растеж през последните дванайсет часа.

Джулия още пет-шест пъти натисна клавиша, но не видя нищо друго освен образи на бактерии и вируси, графики и таблици. Накрая отдръпна ръка от клавиатурата.

— Изглежда, посвещавате много време на този проблем. Наистина ли е толкова важен?

— Ами, това е контаминант — отвърна Мей. — Ако не го овладеем, ще трябва да изключим цялата система.

— В такъв случай непременно го овладей. — Джулия се обърна към мен. — Искаш ли да закусим? Сигурно умираш от глад.

— Да.

— Ела да направим закуската — каза тя.

— Добре. — Погледнах Мей. — Повикай ме, ако мога да ти помогна с нещо.

Тръгнах с Джулия към жилищния отсек.

— Не знам защо, обаче тази жена ме безпокои — каза тя.

— И аз не знам защо. Мей е много тактична и съвестна.

— И много красива.

— Джулия…

— Затова ли не искаш да ме целунеш? Защото имаш връзка с нея ли?

— За Бога, Джулия…

Тя ме погледна и зачака.

— Виж, последните две седмици бяха тежки за всички. Честно казано, с теб се живееше трудно.

— Убедена съм.

— И честно казано, ти бях доста сърдит.

— И имаше основание, знам. Съжалявам, че трябваше да преживееш всичко това. — Тя се наведе и ме целуна по бузата. — Но вече ми се струва адски далечно. Не усещам напрежение помежду ни. Какво ще кажеш да се целунем и да компенсираме пропуснатото?

— Може би по-късно. Сега имаме много работа.

Тя закачливо се нацупи и имитира целувка.

— О, хайде, миличък, само малко целувчици… хайде, нищо няма да ти стане…

— По-късно — отсякох аз.

Джулия въздъхна и се отказа. Известно време мълчаливо вървяхме по коридора. После тя сериозно каза:

— Ти ме избягваш, Джак. И искам да знам защо.

Не й отговорих, само многострадално въздъхнах и продължих да вървя, като се престорих, че думите й не заслужават отговор. Всъщност бях ужасно разтревожен.

Не можех вечно да отказвам да я целуна. Рано или късно тя щеше да разбере какво знам. Може вече да беше разбрала. Защото дори когато се държеше детински, Джулия изглеждаше по-умна, по-проницателна отвсякога. Имах чувството, че нищо не й убягва. Същото се отнасяше за Рики. Двамата като че ли бяха придобили някаква свръхсетивност.

Тревожех се и за онова, което ми беше показала Мей. За черния облак, който сякаш бе излязъл от устата на Джулия. Защото доколкото знаех, рояците убиваха жертвата си. Бяха безпощадни. Сега изглеждаше, че жена ми носи рояк в себе си. Това не беше възможно. Дали имаше някакъв имунитет? Или роякът я търпеше и не я убиваше поради конкретна причина? Ами Рики и Винс? И те ли имаха имунитет?

Едно бе ясно: Джулия и Рики не искаха да се обадим на никого. Нарочно ни бяха изолирали в пустинята, знаейки, че разполагат с няколко часа до пристигането на хеликоптера. Следователно нямаха нужда от повече време. За какво? За да ни убият ли? Или само да ни заразят?

Докато крачех по коридора до жена си, се чувствах така, сякаш вървя до чужд човек. Човек, когото вече не познавам. И който беше невероятно опасен.