Жертвата

Погледнах си часовника. Вертолетът щеше да е тук след по-малко от два часа.

Джулия се усмихна.

— Среща ли имаш?

— Не. Просто си мислех, че е време за закуска.

— Джак — каза тя. — Защо не си откровен с мен?

— Откровен съм…

— Не си. Чудеше се след колко време ще пристигне хеликоптерът.

Свих рамене.

— След два часа — продължи Джулия. И прибави: — Басирам се, че с радост ще си тръгнеш оттук, нали?

— Да. Но няма да си тръгна, докато не свърши всичко.

— Защо? Какво е останало да се върши?

Вече бяхме стигнали жилищния отсек. Усетих миризма на пържени яйца с бекон. Рики се появи иззад ъгъла и весело се усмихна, когато ме видя.

— Здрасти, Джак. Как спа?

— Добре.

— Наистина ли? Щото изглеждаш малко уморен.

— Сънувах кошмари.

— Нима? Кошмари ли? Отврат.

— Понякога се случва.

Тримата влязохме в кухнята. Боби приготвяше закуска.

— Бъркани яйца с лук и сирене — бодро съобщи той. — Какъв препечен хляб искате?

Джулия искаше бял. Рики искаше кифличка. Аз отговорих, че не искам нищо. Наблюдавах Рики и за пореден път забелязах, че изглежда много силен. Мускулите под тениската му ясно се очертаваха. Той срещна погледа ми.

— Какво има?

— Нищо. Просто се възхищавам на мъжествения ти вид. — Опитвах се да се държа естествено, ала всъщност се чувствах невероятно напрегнат. Постоянно се сещах за Чарли, спомнях си колко бързо го бяха нападнали. Не бях гладен и исках да се махна. Но не виждах как да го направя, без да събудя подозрения.

Джулия отиде при хладилника и отвори вратата. Шампанското беше вътре.

— Сега готови ли сте да празнуваме?

— Естествено — отвърна Боби. — Звучи страхотно: да започнеш деня с шампанско.

— Категорично не — заявих аз. — Джулия, настоявам да гледаш на положението сериозно. Още не сме извън опасност. Трябва да повикаме военните, а не можем да им се обадим. Не е време да гърмим шампанското.

Тя се нацупи.

— Уф, винаги разваляш всичко.

— Не говори глупости!

— О, миличък, не се сърди, просто ме целуни, целуни ме. — Джулия пак издаде устни напред и се наведе над масата.

Изглежда, единственото ми оръжие бе гневът.

— По дяволите, Джулия! — повиших глас аз. — Причината за цялата тая каша е, че още отначало не си взимала нещата на сериозно. Имала си избягал рояк в пустинята цели две седмици. И вместо да го унищожиш, ти си си играла с него. Мотала си се, докато не е излязъл от контрол, и в резултат загинаха четирима души. Това не е повод за празник, Джулия. Това е трагедия. И докато съм тук, няма да пия никакво шампанско. И никой няма да пие. — Занесох бутилката при мивката и я счупих. Обърнах се към нея. — Ясен ли съм?

— Това беше излишно — студено отвърна тя.

Видях, че Рики ме наблюдава замислено. Като че ли взимаше някакво решение. Боби се бе обърнал с гръб към нас, сякаш се срамуваше от семейната кавга. Дали бяха пипнали и него? Стори ми се, че зървам тънка черна линия на тила му, ала не бях сигурен и не смеех да се вторачвам продължително.

— Излишно ли? — яростно казах аз. — Тези хора ми бяха приятели. Бяха и твои приятели, Рики. И твои, Боби. И повече не искам да чувам за никакво празнуване! — Обърнах се и изхвърчах навън. На прага се сблъсках с Винс.

— По-спокойно, приятел — рече той. — Ще вземеш да получиш удар.

— Майната ти!

Винс повдигна вежди. Измъкнах се покрай него.

— Никого не можеш да заблудиш, Джак! — извика подире ми Джулия. — Знам какво става!

Стомахът ми се сви. Но продължих да вървя.

— Направо си прозрачен, Джак. Знам, че се връщаш при нея.

— Абсолютно си права! — отвърнах аз.

Дали Джулия наистина смяташе така? Нито за миг не вярвах. Само се опитваше да ме заблуди, да ми замаже очите, докато… Какво се готвеха да направят?

Бяха четирима. А ние — само двама. Ако вече не се бяха добрали до Мей…

Мей не беше в биологичната лаборатория. Поогледах се и видях, че е открехната една странична врата, която водеше до подземния етаж с ферментационната инсталация. Отблизо котлите изглеждаха много по-големи, гигантски стоманени кълба с диаметър около метър и осемдесет. Бяха заобиколени с плетеница от тръби, клапани и терморегулатори. Тук бе топло и много шумно.

Мей стоеше до третия котел, записваше си нещо в бележник и затваряше един клапан. Погледна ме, после за миг вдигна очи към тавана, където беше монтирана охранителна камера, и заобиколи от отсрещната страна на резервоара. Последвах я.

— Те спаха на светло — каза Мей.

Кимнах. Вече знаех какво означава това.

— Всички са заразени.

— Да.

— И роякът не ги убива.

— Да, но не разбирам защо.

— Трябва да е еволюирал така, че да ги търпи — отвърна тя.

— Толкова бързо ли?

— Някои организми еволюират бързо. Познаваш проучванията на Ева.

Познавах ги. Той беше изучавал холерата и бе установил, че холерният организъм бързо се променя, за да поддържа епидемичното си разпространение. В селата, където няма чиста вода, а минава само канавка, холерата предизвиква фатална диария. Изпражненията на жертвите съдържат милиони холерни организми, които попадат във водата и заразяват други в селото. По този начин холерата се възпроизвежда и епидемията продължава.