Зной в полунощ

— Няма очи — подхвърли Енрон. — Предродов генетичен експеримент, една от жертвите на престъпленията в Централна Азия по време на Второто разпадане. Но е изключително проницателен. Вижда всичко, дори зад гърба си, има почти телепатични способности.

Карпинтър кимна. Ако ще да поканят някой с три глави или пък с нито една, все му е тая. Беше се понесъл нанякъде, сякаш плуваше над земята, безразличен към онова, което се случваше около него. Никога в живота си не се беше чувствал толкова уморен.

Йоланда и Енрон изчезнаха след вечерята. Изабел се върна с Роудс и Карпинтър в къщата на Роудс, но не остана. Карпинтър се изненада, след като беше станал свидетел на топлите чувства между двамата в ресторанта.

— Иска да ни остави насаме — обясни Роудс. — Предполага, че имаме да си казваме нещо.

— А имаме ли?

Тъкмо в този момент се появи бърбънът или уискито.

— Каква е тази жена в Чикаго? — запита Роудс.

— Просто приятелка от много години от офиса на „Самурай“ в Сейнт Луис. Много мила и нежна жена, но малко объркана.

— Да пием за обърканите жени. А също и за обърканите мъже. — Двамата чукнаха звънко чашите си. — Защо не остана по-дълго при нея?

— Дойде й в повече. По-рано никога не сме били любовници. Просто добри приятели. Мисля, че сексът е свръх силите й. Беше страшно мила и макар че й се стоварих на главата почти без предупреждение, беше великолепна. Пристанище в бурно море.

— Пристанища. Бури.

Роудс отново вдигна чашата за наздравица. Изпи я до дъно и наля и на двамата.

— По-полека — възропта Карпинтър. — Нямам твоите способности.

— Имаш, имаш. Но не си ги пробвал.

Сипа в чашата си и доля чашата на Карпинтър. Замисли се за миг, загледан в обувките си. Накрая каза:

— Мисля, че ще приема работата в „Киоцера“.

— О?

— Все още не съм сигурен, но е някъде шейсет на четирийсет. Дори седемдесет на трийсет. Ще им съобщя окончателното си решение вдругиден.

— Ще приемеш. Сигурен съм.

— Боя се. С Ву Фаншуи можем да постигнем истински чудеса. Там е проблемът. Старият страх от успеха.

— Може да те плаши, но и много го обичаш. Приеми тази работа, Ник. Давай, превърни всички в научнофантастични чудовища. Този шибан свят не заслужава нищо друго.

— Правилно. Наздраве.

— Наздраве. До дъно.

Двамата се изхилиха.

— Ако отида в „Киоцера“ — продължи Роудс, — може да намеря местенце за теб. Какво ще кажеш?

— Сигурно се майтапиш. Както и Йоланда. Разправяше ми преди малко, че ще говори с приятеля си Фаркас да ми намери работа при тях. И двамата ли сте си загубили ума? Забрави ли, че именно аз изоставих техните хора в открития океан?

— Много скоро въобще няма да обръщат внимание на цялата тази история. Мога да ги накарам да те назначат — като услуга, че отивам при тях. На Фаркас сигурно ще му е по-лесно да го направи. Ще си смениш името, за да не бъде толкова фрапантно, и ще ти намерят нещичко. Сигурно от някое по-ниско стъпало, но постепенно ще се изкачиш отново. Добродетелта винаги се възнаграждава.

— Не ставай луд. Въобще няма да се занимават с мен.

— Познавам там един от ниво три. Съвсем сериозно. Ако му кажа, че не може да ме назначи, докато не назначи и мой приятел, който е имал неприятности напоследък, но е готов да поправи грешката си под ново име, да започне отново…

— Не го прави.

— Защо не?

— Тъпо е. Тъпо и невъзможно. Не си го мисли дори, Ник. Моля те.

— И какво ще правиш?

— Неизвестно защо всеки ми задава този въпрос. Не знам — това е отговорът ми. Но не мисля, че имам някакви шансове в „Киоцера“.

— Може и да си прав. Ето. Пийни още едно.

— Не бива. Не издържам на твоето темпо.

— Отпусни си душата. Майната му на всичко.

Някъде посреднощ Карпинтър установи без каквото и да е притеснение, че изпада в делириум. Двамата с Роудс продължаваха да стоят на масата, върху която имаше две или три празни бутилки — подробностите бяха започнали да му се губят, — а Роудс продължаваше да долива алкохол в чашите им като видиотен барман андроид. Разговорът отдавна беше изчерпан. Светлините на Сан Франциско бяха започнала да гаснат една по една. Вероятно беше два или три, или четири часът сутринта.

Прозорците бяха обрасли в пълзящи растения. Огромни змиеподобни пълзящи растения, дебели колкото ръцете му, с малки, напомнящи октоподи израстъци и тежки кичури листа. Всичко беше потънало в зеленина. Зад прозорците се стелеше зелена мъгла. Валеше лек, монотонен зелен дъжд. Постоянната засуха беше изчезнала по някакъв магически начин и Заливът на Сан Франциско се беше превърнал в част от световния парник, обрасъл в тропическа растителност.

Карпинтър погледна навън, взирайки се през гъстата зеленина. Настъпилата само за една нощ промяна беше изумителна. Хълмовете бяха окъпани в зелени отблясъци. Всичко беше покрито с пълзящи растения, огромни папрати, гигантски непознати шубраци с колосални лъскави листа и грамадни набъбнали цветове в крещящи краски. Светът се беше превърнал в чудовищна градина, играчка в ръцете на зъл магьосник. Валеше непрестанен дъжд, а растителността под него ежеминутно се разлистваше и покриваше все нови и нови пространства във всички посоки.