Зной в полунощ

Джийн, задъхана от удоволствие в ръцете му в една дълга и гладна нощ на прегръдки. Джийн, която избухва във внезапни и конвулсивни ридания по-късно същата нощ, без да пожелае да сподели причината. Джийн, която му признава, че е станала католичка и иска да се помоли за него. Джийн, която накрая го отблъсква, на разсъмване, като му заявява, че няма никакъв опит в правенето на любов и това е всичко, което би могла да понесе за момента.

Двамата, с маски и заредени с пълни дози серум, крачат хванати ръка за ръка в знойния ден, който е в състояние да накара и Сатаната да тъгува за ада, а мръснозеленото небе над главите им прилича на повръщано. Миризмата на развалени яйца от сероводорода прониква дори през маските. Отровеният въздух и киселинните дъждове са издълбали върху каменните фасади на огромните старинни сгради фантасмагорични готически парапети и всевъзможно островърхи кулички.

Джийн, която късно същия ден е навлякла някакъв раздърпан пеньоар, за да скрие тялото си от него, твърдейки, че е прекалено грозна, за да му позволи да я гледа на светло, и истински ядосана от думите му, че е луда и че тялото й наистина е хубаво.

Джийн, която му казва най-накрая: „Чудесно беше, че дойде, Пол. Не те лъжа. Че всичко това се случи, след като толкова дълго време се преструвахме. Но сега, ако мислиш, че имаш достатъчно сили, за да си тръгнеш — сега…“

Допива последните й жалки запаси от алкохол и в типичен за Ник Роудс стил тържествено връща всичко на мястото му. Опитва се да се свърже с Йоланда в Бъркли, като се надява, че незабавното му насочване към друга жена няма да разстрои Джийн прекалено силно. Отговаря му телефонният секретар — никакво съобщение къде би могъл да я намери. Обажда се на Ник. Самопоканва се да отседне при него. Казва на Джийн, че незабавно тръгва за Калифорния, и лицето й придобива печален израз. Дали трябваше да приеме думите й, че иска да я остави, за чиста монета. „Сега е среднощ, Пол“ — казва му тя. „Нищо. Чака ме дълъг път. По-добре да тръгвам“ — отвръща той. Влагата в очите й. Сълзи от мъка? Или от облекчение? Може би и двете.

— Обаждай се, Пол. Можеш да дойдеш винаги щом поискаш.

— Да. Да.

— Всичко беше чудесно.

— Да. Да. Да.

— Обичам те, Пол.

— Обичам те, Джийни. Наистина.

В колата. На път. Отеклите му от умората очи, подутият от пиенето език, брадясалото лице. Карантинната зона. Огромното оловночервено слънце. Пепелищата и лавата. И накрая, сякаш след хиляда години — гладките, заоблени, светлокафяви хълмчета в Залива, тунелът към Бъркли и разположеният високо на склона апартамент на Ник Роудс, от който се разкрива фантастична гледка.

— Изабел скоро ще дойде — обяви Роудс. — Излизаме всички на вечеря. Йоланда също ще дойде. Освен ако не искаш да се срещате, разбира се. Знаеш, че Енрон е с нея. Казах ти, когато ми се обади, нали?

— Да. Какво от това, по дяволите? Повече хора — по-весело.

Странна вечер. Изумително приятната, любезна и дори нежна Изабел, която многократно дава израз на дълбоката си загриженост по повод случилото му се напоследък. Това е другата Изабел, Изабел терапевтът, която Карпинтър не познава, женствената Изабел, в която Ник Роудс е влюбен отчаяно. В ресторанта двамата се държат като семейна двойка, никакви противоречия, съвършена хармония. Йоланда също поднесе съжаленията си за неприятностите му и го утеши със знойна прегръдка, като притисна гърдите си в него и тикна език между устните му, което той при всеки друг случай би изтълкувал като покана за леглото, но за нея този жест явно не означаваше нищо повече от приятелски поздрав. Енрон изобщо не обърна внимание на това. Той почти не я поглеждаше, сякаш тя не представляваше абсолютно никакъв интерес за него. Израелецът беше необичайно разсеян и в поведението му нямаше и следа от френетичната агресивност по време на онази отдавнашна вечер в Сосалито. Не каза почти нищо: тялото му беше тук, но мозъкът му беше някъде другаде.

Вечерята този път — в някакъв непознат за Карпинтър ресторант в Оукланд — се състоеше от голямо количество вино, повърхностни разговори и почти нищо друго. Йоланда, явно наблъскана с хапчета, не спираше да бърбори за чудесата на сателита L–5, който току-що бяха посетили с Енрон.

— Какъв беше поводът за пътуването? — попита я Карпинтър.

— Почивка. Това беше всичко — кратка почивка — отвърна светкавично и леко натъртено вместо нея Енрон.

Странно.

Ник Роудс също изглеждаше притеснен. Беше кротък, унил и изпи повече вино от всеки друг път. На Карпинтър му мина през ума, че нещо действително притеснява Ник.

— Утре — каза по едно време Йоланда — се събираме на вечеря вкъщи — ти, Ник, Пол, Изабел, Марти и аз. Трябва да изпразним фризера. Ще има още един гост — продължи Йоланда, — с когото се запознахме на Валпарайсо Нуево. Казва се Виктор Фаркас. Няма да е зле да поговориш с него, Пол. Работи в „Киоцера“, с доста високо ниво. Споменах му няколко думи за твоите неприятности. Вероятно ще може да ти уреди нещо в „Киоцера“. Много интересен мъж. Твърде необикновен и очарователен по свой странен начин.