Зной в полунощ

— Да се поразходим — каза Карпинтър на Роудс и двамата минаха през херметизираните прозорци и се понесоха из потъналия във влажна зеленина свят.

Свят, потънал в странни отблясъци. Беше осеян с бледи фосфоресциращи огньове. Въздухът беше гъст, влажен и стипчивосладък. Сякаш всичко беше тапицирано с кожа. Не, не кожа, а особен вид гъбички, плътна покривка от плесен. От издути мехове периодично избухваха облаци черни спори, понасяха се във всички посоки, докато намерят някоя малка цепнатина, за която се прикрепяха и поникваха светкавично. Не се виждаше нито един остър ръб, никаква открита повърхност: всичко беше покрито с плесен. Огромните, сякаш подпухнали дървета бяха отрупани с всевъзможни странни израстъци.

Луната едва блещукаше през мъглата. Диви бамбукови мутанти скриваха сипаничавото й лице. От нея по небето се процеждаха капки зелена кръв.

Странни фигури кръстосваха из мъглата — тролове, невероятни, лишени от кости пипалоподобни същества, противни и чудовищни, сякаш пришълци от други светове. Когато се приближаваше до тях, Карпинтър виждаше лицата им, очите им, които имаха човешки израз. Втренчените им погледи и зейналите от ужас уста. Покритите с люспи кожи, лугави крайници, деформирани тела, които прикриваха човешката им същност. Те също бяха претърпели някаква магическа трансформация през тази нощ.

Ник Роудс явно ги познаваше. Поздравяваше ги свойски, като че ли бяха негови приятели или съседи. Представяше им Карпинтър с добронамерено помахване на пипалото.

— Приятелят ми Пол — повтаряше той. — Най-старият и най-скъпият ми приятел.

— Приятно ми е да се запознаем — отговаряха те и отминаваха нататък в мъглата, зеления дъжд, рунтавите дървета и облаците мъхнати спори, които се носеха из влажния въздух.

Провиснали гирлянди от пълзящи растения забулваха всяка сграда. Буйна растителност покриваше всичко под кафеникавото небе. Карпинтър успяваше да различи под нея смътните останки от предишния свят — обсипани с лишеи пирамиди, рухнали катедрали, мраморни стълби с издълбани по тях неразгадаеми йероглифи, срутени статуи на богове и императори. Пред един прогизнал от зелена кръв олтар се извършваше жертвоприношение. Тълпа пипалоподобни същества беше наобиколила тържествено едно от себеподобните си, завързано с кожени въжета към каменна плоча. Един кожен нож се издигна и падна. Карпинтър дочу далечно пеене — нещо като псалм — на един-единствен тон: „О, о, о, о“, тихо, неясно ридание от неизразима болка.

— Откога е така? — попита той.

Роудс само помръдна рамене, сякаш въпросът му беше лишен от смисъл.

Карпинтър се огледа около себе си. И разбра, че светът, който познаваше, беше изчезнал завинаги. Човечеството загиваше или беше загинало заедно с цялата си история: беше дошъл редът на гъбите и слузестите плесени, на пълзящите растения и бамбука. Джунглата щеше да покрие всичко, създадено от ръката на човека. Самото човечество щеше да потъне в джунглата, гонено, преследвано и търсещо спасение от плъзналите навсякъде израстъци, обезумели в своето невъзпрепятствано от нищо развитие. Но спасение нямаше. Вероятно последните оцелели човешки същества също щяха да се превърнат в някакви растителни видове, поели през устата си новите спори, за да се появят нови невъобразими създания.

„А с нас какво ще стане? — запита се той. — Тези, които не са се променили все още, които са запазили животинските си форми, втвърдените кокали и изтърканата кожа? Нима няма никакво местенце за нас? Ще ни погълне ли всеобщата гибел?“

Той отмести поглед от сграбчената от бамбуците луна към непонятно блещукащите звезди.

„Там — мина му през ума. — Там ни чака едно ново рождение, единствената ни надежда. Там. Там. Ще прекрачим от Земята на небето и ще бъдем спасени. Да. А съсипаната Земя да се оправя без нас.“

— Виж — рече Роудс и посочи към залива.

От водата се надигаше някаква грамада — тежка, масивна колона с две очи на върха, — някакво непознато и невъобразимо същество. Водата се стичаше по раменете му и се спускаше с грохот обратно в залива, като образуваше облаци водни пръски. Очите му бяха огромни и гледаха гневно и настървено. Роудс се беше смъкнал на колене и жестикулираше към Карпинтър да направи същото.

— Какво е това? — попита Карпинтър. — Това нещо… какво е?

— Преклони се и се смири — изсъска освирепял Роудс. — На колене и се смири!

— Не — възпротиви се Карпинтър. — Нищо не мога да разбера.

Но целият свят се прекланяше пред съществото във водите. Величествена музика се издигаше и изпълваше небесата. Беше се появило новото божество, повелителят на този променен свят. Въпреки волята си Карпинтър се подчини на грандиозността и невъобразимостта на тази сцена. Краката му омекнаха и той се засвлича към влажната пореста земя.

— Смири се — повтори Роудс.