Зовът на костите

Гробището „Польое“ се намира на върха на възвишението в квартал „Егия“ на Сан Себастиан. Продупчено отдолу заради един от тунелите на „Ла Варианте“¹⁷, върху повече от 64 000 квадратни метра площ са разположени 7500 внушителни гробници и 3500 ниши, като по-голямата част от просторните гробници са от мрамор и дялан камък, свидетелство за величавото минало на града. Пантеонът на семейството й беше на три нива, двете странични по-ниски, а средното по-високо, увенчано с огромен кръст, заемащ цялата повърхност на покрива. Трима общински служители ги чакаха, пушейки и разговаряйки до гроба. След като повдигнаха плочата с помощта на скрипец, монтиран върху гроба, те подпъхнаха отдолу две дебели стоманени шини и плъзнаха по тях тежкия камък.

17Околовръстното шосе на Сан Себастиан. – Б. пр.

Роднините стояха в долния край на изкопа и отстъпиха малко, когато го отвориха. Амая и Ечайде се приближиха да погледнат. По целия външен ръб се бе образувал тънък слой пръст и сух мъх, който показваше, че гробницата не е отваряна от години, а отвътре лъхаше на затворено пространство и на пръв поглед беше сухо. От дясната страна имаше два ковчега, поставени един над друг върху метално скеле. И толкова.

– Не се вижда нищо – каза Амая, – ще ми трябва стълба.

Един от служителите й я подаде.

– Госпожо, ако ще влизате там, ще ви трябва...

– Да – отвърна тя и му показа значката си.

Той бързо я погледна и отстъпи. Закрепиха стълбата, Амая надяна ръкавици и слезе вътре.

– Внимавай – помоли я леля й от ръба.

Йонан я последва. Дъното на гробницата беше по-широко, отколкото показваше покривът й, и в един от ъглите, където таванът беше по-нисък, зърнаха малкия ковчег. Беше бял и мъничък, какъвто го помнеше леля й, а върху капака още личеше вдлъбнатината от кръста, преди да бъде откъртен.

Амая изведнъж спря разколебана. Какво правеше? Наистина ли се канеше да отвори ковчега на една сестра, за чието съществуване допреди няколко дни дори не подозираше? Наистина ли искаше да направи това?

И тогава в съзнанието й изплува лицето, досущ като нейното, почерняло от болка и вечна мъка, и прозвуча мрачният, гъст, неизчерпаем плач. Почувства нечия ръка на рамото си.

– Искате ли аз да го отворя?

– Не – отвърна тя и се обърна да погледне Йонан: колко добре я познаваше той. – Сама ще го отворя, но ще трябва да ми помогнеш да го преместим на светло.

Двамата хванаха ковчега от двете страни и като го повдигнаха, усетиха тежестта му. Йонан шумно въздъхна и Амая го погледна, благодарна за присъствието, за дъха му.

– Подай ми лоста – каза тя на гробаря, като се показа от гробницата.

Плъзна ръка по края на капака, търсейки ръбчето, постави лоста и капакът се освободи от пироните със скърцащия звук на метал, който се отделя от дървото. Тя подпъхна още малко железния прът, натисна леко и капакът се отхлупи напълно. Йонан го задържа с две ръце и преди да го плъзне встрани, погледна Амая, която му кимна утвърдително. Вътре имаше обемист пакет, увит в нещо подобно на бяла хавлия. Амая го погледа няколко секунди. Хвана с пръсти единия край на хавлията, разгърна я и отдолу се показаха останките от разкъсана найлонова торба и голямо количество от нещо, което приличаше на чакъл.

Йонан отвори изненадано уста и погледна своята началничка. Тя пъхна ръка в ковчега, гребна шепа от дребните камъчета и ги остави бавно да се изсипят, без да откъсва поглед от тях, съзнавайки, че тук няма да открие нищо друго освен този остатък от прах, който изтичаше между пръстите й.

29 

24 юни 1980

Започваше сияен летен ден, когато Хуан приготвяше шишето с биберон в кухнята. Предишната вечер сестрата на доктор Идалго му бе доставила необходимото и му бе показала как да го прави. Щеше да му е за пръв път. Росарио беше кърмила Флора и Росаура, но не можеше да храни това дете, защото лекарят й бе предписал несъвместими с кърменето силни лекарства, освен това го бе предупредил, че ще е по-добре тя да не докосва момиченцето. Хуан бе преместил люлката в дневната и чу как бебето настоява оттам за храната си. Вдигна малката на ръце и леко се усмихна, като видя как здраво засмуква биберона. Наведе се над нея и я целуна по челцето, докато погледът му несъзнателно се отклоняваше към другата люлка, в ъгъла на дневната, където се намираше малката неподвижна купчинка с трупа на втората му дъщеричка.

Росарио излезе от спалнята и като я видя така красива, сърцето на Хуан още повече се прекърши. Беше облякла двуреден костюм на ситно райе. Гримирана и сресана, никой не би казал, че преди по-малко от дванайсет часа е раждала.

– Росарио... нека дойда с теб – помоли я той за пореден път.

Тя не се доближи. Застана в средата на дневната, погледна бебето в ръцете му и се обърна към прозореца.

– Вече е решено, Хуан, така е най-добре. Ти ще останеш тук да се грижиш за децата и за работилницата, а аз ще ида в Сан Себастиан и ще се погрижа за погребението. Вече се обадих на брат ми и сестрите ми, те ме чакат. Утре се връщам.

Той затвори за секунда очи, набирайки сили.