Зовът на костите

Оранжевата светлина на уличните фенери едва смогваше да освети ъглите, където бяха поставени, и се разливаше на малки, едва докосващи се кръгове; това придаваше на „Чокото“ вида, който вероятно е имал през Средновековието, когато тези къщи с външни греди бяха оформили един от първите квартали на Елисондо. Тя подмина дървените капаци, които нощем закриваха витрините на „Сладкарска работилница Саласар“, и зави наляво. Паркингът беше празен и тъмен и Амая съжали, че не носи фенер, за да се полюбува на чистата фасада, която въпреки оскъдната светлина белееше без драсканици. За друго не й беше нужен, защото както толкова пъти през детството щеше да намери ключалката и със затворени очи. Свали ръкавиците и стисна яростно ключа в джоба на палтото си, все още завързан с панделката, която баща й бе сложил, за да може да го носи на врата си. Опипа с пръст за процепа на бравата и вкара ключа, който се завъртя вътре с лекота. Бутна вратата и преди да я затвори зад гърба си, щракна електрическия ключ отдясно. В пекарната ухаеше на сироп – свеж и сладък аромат, който й напомняше за добрите дни. Обичаше тази миризма, която смекчаваше суровия растителен дъх на брашното. Затвори за секунда очи, докато заличаваше извиканите от мощната обонятелна памет образи, напиращи като епизоди от кошмар. Върна се при таблото с електрическите ключове и запали всички лампи. Яркото осветление успя да отблъсне призраците от миналото и те побягнаха към тъмните ъгли, където светлината не достигаше с такава сила. Последната следобедна фурна бе затоплила работилницата и температурата все още беше много приятна. Амая свали палтото си, сгъна го и го постави внимателно върху стоманената маса, подпря се на нея, повдигна се на ръце и седна отгоре.

Знаеше, че хаосът се бе развихрил тук, че в онази нощ, когато майка й я бе причакала в пекарната, беше я ударила, за да я погребе после в коритото за брашно, смятайки я за мъртва, адът се бе разтворил под краката й, но това далеч не беше началото. Тя погледна настръхнала пълното с брашно корито, покрито с прозрачен плексиглас, през който се виждаше меката му и бяла като тапицерия на ковчег вътрешност, и с усилие пропъди тази мисъл. Огледа се за стъклениците с есенции, сега строени върху метален рафт. Бе отишла там, за да вземе парите си, подарък от баща й за рождения ден, които трябваше да скрие, за да не научи ама

... Само че тя всичко научаваше. Предусещаше присъствието на Амая дори ако не беше в същата стая, и тогава хвърляше към нея невидимо въже, с което я държеше здраво завързана, но и не покорна. Въже като онова, което бе хвърлила в болницата, прозирна тъкан, която само двете виждаха, подобна на нишката между паяка и неговата жертва. Откакто се помнеше, чувстваше това присъствие като невидим сегмент помежду им, корав сегмент, който пречеше на майка й да я докосва, да я милва или да се грижи за нея. По тази причина баща й или сестрите й й помагаха да се облича и да се реши; по тази причина баща й я водеше на лекар или й мереше температурата, когато заболееше; по тази причина Росарио никога не я докосна, нито протегна ръка към нея. Невидим сегмент, който ги държеше хем разделени, хем свързани, като два полюса в краищата на един и същ кабел, сегмент на съвършено и непреодолимо разстояние, което майка й пресичаше понякога нощем, докато другите спяха, и се надвесваше над леглото й, за да й напомня... какво? Амая се замисли, докато очите й отново се спряха върху коритото с брашно... За да й напомня, че над главата й тегне смъртна присъда, че тя ще продължи да й го напомня, както на осъдените се напомня не само че ще умрат, а и че всеки нов ден е един по-малко от обратното броене към смъртта. „Спи, малка мръснице. Днес ама

няма да те изяде.“ „Но ще дойде време да го направи – казваше друг глас без стопанин, – ще дойде време.“ Амая си го знаеше. Затова не спеше, затова будуваше, докато не се убедеше, че палачът й е заспал, затова се промъкваше с молби и обещания за вярна служба в леглата на сестрите си, а онази нощ бе просто нощта, в която присъдата й трябваше най-сетне да се изпълни.

„Но кога започна, госпожо инспектор?“ Тя отново чуваше гласа на Дюпри. „Натиснете „ресет“, госпожо инспектор.“

„Да, това е било присъдата, трябвало е да има наказание. Кога ме е осъдила? И защо?“