Зовът на костите

Ставаше дума за доста съвременен модел от неръждаема стомана, идеално замаскиран между кухненските шкафове и общия горен плот. Приличаше малко на шкаф за вино с две подвижни чекмеджета, които младши инспекторът отвори пред нея, за да види, че поне едното от тях е празно. Вътрешните стени не бяха заскрежени и замразителят изглеждаше безупречно чист, като току-що доставен от магазина. Върху най-горната табличка имаше дванайсет пакетчета с различен размер, но не по-големи от мобилен телефон всяко. В строг ред те заемаха цялата полица и веднага се набиваше на очи старанието, с което бяха подредени и опаковани в плътна и твърда, кремава на цвят восъчна хартия, а както бяха привързани с панделка, имаха вид на дребни подаръчета, стига да не бяха картонените етикетчета на всяко от тях. Всички мигновено ги познаха – бяха ги виждали стотици пъти да висят от пръстите на краката или ръцете на труповете в моргата. На редовете за отбелязване на данни бяха написани ръчно с нещо, което Амая определи като въглен, различни поредици от цифри, които според нея приличиха на дати.

– Носиш ли куфарчето? – обърна се тя към Йонан.

– В колата ми е, отивам да го донеса – каза той и излезе.

– Искам всичко да бъде заснето, не пипайте нищо, преди младши инспекторът да го е обработил.

– Какво според вас има в тези пакетчета? – чу се глас зад гърба й.

Като се обърна, видя съдия Маркина, който бе влязъл тихомълком, както и всички налични полицаи в апартамента, строени около отворения фризер. От него периодично бълваха валма от ледена пара, които падаха тежко върху безупречно лъснатия под и изчезваха, оставяйки само усещането за студ, концентриращо се около краката им.

Нямаше да отговори на този въпрос. Отказваше да отстъпи и капчица място на догадките. Много скоро щеше да разбере.

– Моля ви, господа, нуждаем се от пространство за работа – обяви тя и посочи младши инспектор Ечайде, който се връщаше. – Монтес, носите ли бележките за всички престъпления. – Монтес извади своето блекбери и го вдигна да й го покаже.

– Според мен надписите са дати. Този от 31 август миналата година съвпада с датата на изчезването на Лусия Агире; този от 15 ноември предишната година според мен е за Мария от Бургос и точно шест месеца преди това, на 2 май, Едурне... от Билбао.

Инспектор Монтес потвърди с глава.

Йонан бе поставил белег до пакетчетата и ги снимаше от различни ъгли. Тя обходи с очи етикетите, чиито надписи не й говореха нищо, докато погледът й не се спря на един от пакетите. Той беше най-малкият, не по-дебел от запалка, по хартията личаха следи от стари прегъвания, а ширитът на етикета висеше полуразвързан, като поставен набързо, поради което вече едва задържаше коравата восъчна хартия. Амая погледна датата – февруари миналата година: съвпадаше с убийството на Йоана Маркес. От гърдите й се отрони дълбока въздишка.

– Йонан, снимай този, ширитът е по-хлабав, а по състоянието на хартията личи, че го е разгъвал и загъвал неведнъж.

Изчака младши инспекторът да свърши със снимките и с две пинсети извади пакетчето от табличката на фризера и го постави върху парчето плат, постлано за случая върху кухненския плот. Свали панделката, внимавайки да не развали възела, с помощта на пинсетите отгърна хартията и тя щръкна отворена и твърда като листенца на причудливо цвете. Вътре имаше парче месо, увито в тънко прозрачно фолио. Познаваше се лесно по издължените влакна, съставяли някога мускула, видимо разнищени и белезникави по краищата като прекъсната от студ верига на нещо замразявано и размразявано неколкократно.

– Мама му стара, шефке – възкликна Монтес. – Мислите ли, че това е човешко месо?

– Да, така мисля. Ще трябва да изчакаме анализите, но прилича на някои от мострите, които съм виждала в Куонтико.

Тя клекна, за да разгледа краищата от тази височина.

– Погледнете. Това са следи от зъби. Той го е ръфал, а по белезникавото оцветяване, което говори за замразяване и е различно в различните зони, съдя, че го е размразявал, за да си отхапе едно парче и после отново го е замразявал.

– Като ястие, което хем искаш да запазиш, хем не можеш да му устоиш – обади се Йонан.

Амая го погледна с гордост.

– Много добре, Йонан. Завий го пак и го остави на мястото му, докато експертите не си свършат работата – каза тя, стана и излезе от кухнята.

Обиколи целия апартамент, опитвайки се да долови посланието на този дом, и пак се върна в кухнята.

– Мисля, че това е декор.

Всички очи се обърнаха към нея.