Зовът на костите

– Докторе, накъде води този изход?

– Към паркинга – проговори с мъка той. – Не мога да проумея това безразсъдство от страна на колегата, освен ако тя не го заплашва, а вече знаем колко е опасна.

– Погледнете пак, докторе, той върви доброволно и подкрепя нея.

Сарасола се втренчи в екраните, на които се виждаше как лекарят помага на придружителката си да го хване подръка, като същевременно я насочва накъде да върви.

– Трябва ни снимка на доктор Берасатеги.

Началникът на охраната им подаде картон, на който бе прикрепен напечатан върху картичка пропуск. Амая го огледа. С очила и брадичка, това несъмнено беше загадъчният посетител от „Санта Мария де лас Ниевес“.

Няма страх като този, който вече си изпитал и чийто вкус, мирис и допир познаваш. Стар, плесенясал вампир, който дреме, зарит в ежедневие и ред, който държим настрана с престорено спокойствие, не по-малко престорено от заучените усмивки. Няма страх като този, който някога сме изпитали и е останал да тлее неподвижен, изпускайки влажното си дихание някъде в съзнанието ни. Няма страх като този, който ни обзема само при мисълта, че страхът може да се върне. На сън виждаме червената лампичка, която продължава да свети, за да ни напомня, че той не е преодолян, че само е задрямал и ако имаш късмет, няма да се върне. Защото знаеш, че ако се завърне, няма да го понесеш; ако се завърне, ще те довърши – теб и здравия ти разум.

Макар и обездвижена през последните дни, Росарио пристъпваше уверено, леко схваната, но стабилна. Под пухенката се подаваха прекалено бели прасци и крака, обути в пантофи, които влачеше почти без да ги отделя от земята. В съзнанието на Амая изникна споменът за леля Енграси, повлякла подобни пантофи, които й бяха големи, и се запита дали това не е причината. Да я гледа така, на крак, ходейки, беше някакъв вид отклонение от мисловния образ, който бе градила с години. Страхът препускаше на воля, а някъде дълбоко в душата й едно момиченце пищеше „Идва за теб, идва за теб“.

По гърба й премина тръпка и я разтърси като електричество. Тя преглътна слюнката си, станала изведнъж прекалено гъста, и си пое всичкия въздух, който можа, за да компенсира времето, през което бе спряла да диша.

– Имаме ли вашето съдействие? – обърна се тя към отец Сарасола.

– Имате го от самото начало – отговори той.

В гласа му прозвуча укор, който Амая пренебрегна. Тя знаеше, че не е никак приятно полицията да те третира като заподозрян, но пък това й беше работата, а докторът не се бе показал максимално искрен. Тя се доближи до него така, че да е сигурна, че другите няма да чуят думите й.

– Трудно ми е да повярвам, че всемогъщият доктор Сарасола е допуснал някоя овца да се отклони от стадото му, докато е дремел под маслиновото дръвче. Не ви обвинявам в нищо, допускам дори възможността да не сте знаели какви ги е вършило вашето момче на ваш гръб – тя наблегна на „вашето момче“, за да изтъкне отговорността му, – но съм убедена, че ако разпитам всичките ви подопечни, което би било доста болезнено за имиджа на клиниката, те ще заявят, че заради политиката на шефа на психиатрията са били принудени да търсят тези толкова специални случаи, в които сте се специализирали, случаите с по-особен нюанс, нюанса на злото, и че широката доброволческа дейност, развивана от клиниката по затворите, не е продиктувана от алтруистични подбуди, а от интереса да прихванете този конкретен тип пациенти, които изобилстват по затворите, нали така? Доктор Берасатеги ви е споменал за случая на Росарио, но не е преставал да издирва „специални“ пациенти и смея да твърдя, че е имал карт бланш да продължава да ги издирва.

Сарасола я гледаше невъзмутимо, но намеците й, че може би е изтървал юздите на персонала, очевидно бяха попаднали на нерв.

– Политиката на тази клиника при подбора на психиатрични пациенти е обществено достояние, подобно на щедростта и алтруизма, които проявява, грижейки се за затворници, а персоналът, както сама отбелязахте, е обучен да подбира случаите, които биха се оказали най-интересни предимно от гледна точка на изследванията и новите постижения, целящи осигуряването на по-добро качество на живот на нашите пациенти и техните семейства.

Амая възрази раздразнено.

– Това не е пресконференция, доктор Сарасола! Знаели ли сте и поощрявали ли сте вербуването на затворници с психични заболявания със споменатия „нюанс“, или Берасатеги е бил истинският шеф на психиатрията?

Очите му заискриха, но тонът му не се промени.

– Подписвал съм формулярите, както правя с всички членове на моя екип, но не съм знаел за паралелната дейност, която доктор Берасатеги е развивал. Отричам всякаква връзка с моето име и с името на клиниката и отхвърляме всякаква отговорност за престъпленията, до които е могла да доведе работата на доктор Берасатеги.

Амая се усмихна: неумолим защитник на съсловието докрай или лукав велик инквизитор? Все едно, беше й отстъпил, в замяна на това реши да прояви сговорчивост.