Зовът на костите

– Всичко тук, гимнастическият салон, мебелите, целият прекрасен апартамент, в който, по думите на портиера, той рядко пребивава, всъщност е само декор. Част от маската, зад която се крие, за да поддържа образа на млад и преуспял психиатър. Адрес, място, където понякога да води колегите си на чашка. Убедена съм, че е канил и жени, не много, но достатъчно, за да изглежда нормален. Има само едно нещо, което говори за него: пакетите във фризера, и нещо, което не се вижда, но се усеща: няма безпорядък, няма хаос, няма никакъв боклук, всичко е кристално чисто и това вече е съвсем истинско. Великият манипулатор трябва да се подчинява на желязна дисциплина.

– Тогава?...

– Това не е неговият дом. Той не живее в този апартамент, но се нуждае от него като част от идентичността, която показва. Затова прекарва толкова малко време тук, минималното, за да поддържа привидностите, но достатъчно, за да му домъчнее за вкъщи, за личните му вещи и предмети, за трофеите му. Да идва тук, със сигурност му е било неприятно и за да преодолява скуката, е донесъл със себе си част от нещата си, от котвата към истинския си бит, към човека, който в действителност е. Затова си е донесъл няколко мостри, дребни фетиши, които да му помагат да понася фалша на двойствения си живот.

– Госпожо инспектор – прекъсна я Ириарте, – обаждат се от Елисондо. Нурия... Казала, че никога не е виждала този мъж, но в момента са при майката на Йоана Маркес и тя настоявала да говори с вас.

– Да, инспекторке, познавам го, беше клиент на сервиза, в който работеше... онзи демон, прощавайте, но още не мога да го нарека по име след всичко, което ни причини. Караше луксозна кола, мисля, че беше мерцедес, не ме бива много по марките, но тази я познавам по звездата. Докара я веднъж в сервиза, после идва още няколко пъти, но не заради колата, а само да пие кафе с... с него. Направи ми впечатление, когато един ден, минавайки покрай кафенето, ги видях. Беше много елегантен, доброто образование и парите си личаха отдалече. Стори ми се странно, че такъв изискан господин ще идва дотук да пие кафе с някакъв малограмотен монтьор. Дори го попитах, но ми каза, че не било моя работа. После пак го виждах още няколко пъти.

– Благодаря, Инес, много ни помогна.

Амая затвори и се загледа в снимката на Берасатеги в телефона, която им бяха дали от болницата. Затвори картинката, преди да набере номера на леля Енграси. Чу звъненето, но никой не вдигна. Погледна колко е часът – почти девет, изключено бе да е излязла по това време. Обади се на мобилния на Рос, която вдигна още при първото позвъняване.

– Рос, притесних се, звъня вкъщи, но никой не вдига.

– Телефонът е развален. Над Елисондо бушува страхотна буря и преди петнайсет минути токът спря. Аз съм в пекарната с Ернесто, не можеш да си представиш какво е тук. Подготвяхме огромна поръчка за голяма френска верига, която трябваше да замине вдругиден. Ернесто и двама работници бяха останали да наглеждат фурната, но като угасна токът, пещите изстинаха и всичко вътре отиде по дяволите. Тестото се е разляло и е полепнало навсякъде, на всичко отгоре системата за почистване на пещите не работи без електричество, така че стържем и отлепваме тестото с шпатули под чешмата на свещи и се молим токът да дойде час по-скоро. Още дълго ще съм тук, но ти не се тревожи, леля е напълнила дневната с ароматизирани свещи и къщата е истинска приказка, звънни й на мобилния, ако искаш.

– Леля има джиесем?

– Да, не ти ли е казала? То е, защото никак не го обича. Купих й го наскоро, боях се да не й се случи нещо, когато тръгне сама нанякъде: наскоро една жена от Ерацу паднала на пътя и лежала така два часа, докато мине някой; дойде ми като по поръчка, за да я склоня, макар че вечно забравя да го сложи да се зарежда – заключи Рос през смях и й продиктува номера.

Амая набра телефона на баба си.

– Енграси Саласар на телефона.

Посмя се малко, преди да отговори.

– Лельо, аз съм.

– Много се радвам да те чуя, дъще. Е, поне за нещо добро да послужи тая джунджурия.

– Как сте?

– Повече от прекрасно, светим си със свещи и се топлим на камината. Токът спря, когато вече бях изкъпала Ибай, а пък сестра ти трябваше да прескочи до пекарната. Ернесто й се обади, тъкмо пекли и всичко отишло по дяволите. Тук се изсипва порой, казват, че на площада и по улица „Хайме Урутия“ имало две педи вода. Пожарникарите тичат от едно място на друго, гърми и трещи, но синът ти пет пари не дава, изпи си шишето и спи като ангелче.

– Лельо, искам да те питам нещо.

– Разбира се, питай.

– Мъжът, който обработва градината на Хуанитаенеа.

– Да, Естебан Янес.

– Да, ти ми каза, че имал син, помниш ли дали си приличаха?

– Като две капки вода, поне докато беше малък.

– А знаеш ли как се казваше?

– Не, миличка. През ония години вече не бях тук, не знам дори дали съм чувала името му, по-скоро ти би трябвало да го познаваш, отколкото аз. Трябва да е само две години по-голям от теб, най-много три.

Амая се замисли. Не, практически невъзможно. На тази възраст две години са цял свят.