Зовът на костите

Легна си до Джеймс, убедена, че тази нощ няма да заспи; в главата й кипяха новите сведения. Три привидно несвързани помежду си убийства, дело на трима непохватни престъпници на различни места, само дето при всичките имаше идентична ампутация, при всичките ампутираният крайник бе изчезнал от местопрестъплението, тримата убийци сами бяха сложили край на живота си в затвора или под охрана, тримата бяха оставили едно и също послание, послание, написано на стените, освен в случая с Медина, когато той го бе адресирал до нея и лично й го бе връчил. Макар че начинът, по който Киралте бе изискал присъствието на Амая, за да разкрие къде се намира трупът, също можеше да се смята за лично връчване. А сега, след като откри, че Лусия Агире е родена в Бастан, се отваряше нова врата, дали пък това не беше връзката между престъпленията? Трябваше да установи час по-скоро откъде е жертвата от Логроньо. Как й беше името? Не си спомняше да е споменато в доклада, който Падуа й бе показал. Пак погледна часовника, почти един и половина. Пресметна, че към два часа Ибай ще поиска да яде, тогава щеше да стане и да състави списък с всичко, които искаше да провери. Започна да си води бележки наум и междувременно заспа.

Намираше се близо до реката и чуваше, без да ги вижда, ритмичното шляпане на патешките крака на ламиите по водната повърхност. Лусия Агире, с посивяло лице, като току-що извадено от угасена клада, притискаше талията си с лявата си ръка и ужасено се взираше във висящото чуканче, отсечено до лакътя. Този път не духаше вятър и шляпането, което ромолеше по водата като дъжд, спря в мига, в който уплашените очи на Лусия срещнаха нейните и тя отново подхвана, както при всички предишни случаи, своята кантилена, само че сега Амая успя да чуе гласа й, сух и хриплив от пясъка, запълнил гърлото й, и да разбере какво повтаря: тя не казваше „вържи го“, нито „хвани го“, а „тартало“.

Тихото проплакване на бебето, което се събуждаше, бе достатъчно, за да я изтръгне от съня. Погледна часовника и с изненада установи, че е четири часът.

– Браво, шампионе, всеки път издържаш все по-дълго. Кога ще спиш по цяла нощ? – прошепна му тя, докато го вдигаше.

След като го нахрани и му смени памперса, отново го сложи в люлката.

– Джеймс – прошепна.

– Да?

– Отивам да работя. Ибай се нахрани, ще спи до сутринта.

Джеймс измърмори нещо и й изпрати несръчна целувка.

Нощем отоплението работеше на минимум и когато влезе в кабинета в участъка, благодари, че си е облякла дебел вълнен пуловер и пухенката, която Джеймс настояваше да носи. Включи компютъра и си направи кафе на машината в коридора, докато мислено си повтаряше списъка с действия. Седна зад бюрото и започна търсенето, преглеждайки всичко налично по случая от Логроньо в бележките, които Падуа й бе изпратил. Правилно си спомняше, никъде не се споменаваше името на жертвата, беше отбелязана само с инициалите И. Л. О.

Влезе в Гугъл, зарови се в архива на главните ежедневници на Ла Риоха и откри няколко бележки, в които се говореше за престъплението и за неговия извършител: Луис Кантеро, но за жертвата нямаше нито дума. Попадна на статия за процеса, в която се споменаваше за Исаскун Л. О., после на друга, в която се коментираше присъдата за убийството на И. Лопес Ормасабал.

Исаскун Лопес Ормасабал. Вкара пълното име в полицейската програма за идентификация и след няколко секунди пред очите й се появиха всички лични данни.

Исаскун Лопес Ормасабал

Дъщеря на Алфонсо и Виктория.

Родена в Бероета, Навара, на 28 август 1969. Починала...

Вледени се, докато четеше и препрочиташе данните. Родена в Бероета, селце с малко над стотина жители, само на дванайсет километра от Елисондо и което, разбира се, спадаше към община Бастан. От точността на разкритието почти й призля. Въздъхна, освободена от натрупаното през последните часове напрежение, и се огледа, търсейки някого в тишината на празната зала, с когото да сподели находката и тревогата си, защото, вместо да изпита облекчение от това, че подозренията й се потвърждават, съзнаваше, че пропастта, по чийто ръб напредваше слепешком, е стояла там през цялото време, че не е била по-различна, преди да разбере за съществуването й, но сега придобива очертанията на пламтяща и тръпнеща реалност, която надигаше глас от земята, примесена с кръвта на жертвите, и този глас нямаше да замлъкне, докато цялата истина не излезеше наяве. Тя вече знаеше, че няма да е лесно, но щеше да се заеме, дори ако трябваше да прерови самия пъкъл и да премери сили с дявола, който като на игра бе привлякъл вниманието й, пишейки по стените името на великан, поглъщащ пастири, девици, агънца, невинна плът.

Сякаш чул молитвите й, младши инспектор Ечайде влезе в кабинета с две чаши кафе в ръце.

– Полицаят на входа ми каза, че сте тук.

– Здравей, Йонан, но колко е часът? – запита Амая и погледна часовника.

– Малко след шест – отговори той и й подаде едната чаша.

– Какво правиш тук толкова рано?