Зовът на костите

– Намирам се в Бастан. Разследвам един случай, който ме докара тук; нищо сериозно, задача, която се налага да изпълня по-скоро заради политическата ангажираност на началниците ми, отколкото по друга причина, но днес открих, че другият случай, с който се занимавам, изглежда, тръгва от Долината. Още не знам как да го обясня, но предчувствам, че е един от онези случаи... На всичко отгоре изглежда, че убиецът се опитва да установи връзка с мен. Както в подобни случаи, които изучавах в Куонтико, начинът му на действие отговаря на индивид от типа Джак, като при хората, които се обаждат в полицията, само че този е по-изобретателен, и започвам да подозирам, че си имам работа с по-сложна личност. – Амая спря, за да подреди мислите си.

– Колко по-сложна?

– Още не смея дори да го определя по този начин. Знаем само, че извършителите са долнопробни престъпници: дребни обири, кражби, измами, свързва ги само агресията към по-слабия пол. Посегнали са на жени от близкото си обкръжение, които по досегашните ми сведения имат връзка с Долината: едната е живеела тук, другите са родени в Бастан... – Този път спря, без да знае как да продължи. – Разбирам, че изглежда съшито с бели конци, Дюпри, но нещо ми подсказва, че зад всичко това се крие още нещо – заоправдава се тя, – лошото е, че не знам откъде да започна.

– Знаеш и още как, инспектор Саласар, трябва да започнеш от...

– От началото – довърши изречението тя с тон, който издаваше отегчението й.

– А началото беше?

– Убийството на Йоана Маркес – отвърна Амая.

– Не – прекъсна я той рязко.

– Това беше първото престъпление, при което разбрах, че е имало ампутация, възможно е да има и други преди него, но... нейният баща – убиецът, остави бележка за мен, преди да си пререже гърлото, и това отприщи разследването.

– Но кое беше началото? – повтори въпроса Дюпри почти шепнешком.

По гърба й премина ледена тръпка и почти усети как шиповете на жълтите бодливи храсти дерат анорака й, докато вървеше по тясната пътека към пещерата на Мари. Подрънкването на златните й гривни, дългите й до кръста златисти коси, леката усмивка като на кралица или на вещица и думите й: „Видях мъж, който влезе в една от пещерите с пакет и излезе с празни ръце“.

Както и неясният отговор на нейния въпрос: „Успяхте ли да видите лицето му?“. „Видях само едното му око.“ Въздишката на Алойзиъс в другия край на линията прозвуча далечна и разводнена.

– Видя ли, че знаеше? Сега трябва да се върнеш в Бастан.

Амая се изненада от забележката.

– От два дни съм тук, Алойзиъс.

– Не, инспектор Саласар, още не си се завърнала.

Затвори джиесема и остана няколко секунди загледана в съобщението, появило се на екрана.

– Не биваше да правиш това.

Гласът на Енграси, която стоеше по средата на стълбата и я гледаше, така я стресна, че телефонът изскочи от ръцете й и падна под един от високите фотьойли пред камината.

– О, лельо, как ме уплаши – каза Амая и се наведе, опипвайки несръчно под фотьойла.

Старицата слезе додолу, гледайки я строго.

– А не те ли плаши това, което правиш?

Амая се изправи с телефона в ръка и изчака пулсът й да се успокои, преди да отговори.

– Знам какво правя, лельо.

– Нима? – присмя й се Енграси. – Наистина ли знаеш какво правиш?

– Имам нужда от отговори – оправда се Амая.

– И аз мога да ти помогна – отвърна лелята, отиде до бюфета и взе увитото в черна коприна пакетче, в което държеше тестето карти Таро.

– За това, лельо, ще трябва да знам въпросите, ти си ме учила така, а аз не ги знам, нямам представа какво да попитам. Разговорите с него ми помагат, не забравяй биографията му, един от най-добрите специалисти на ФБР по поведенчески разстройства и престъпно държание, мнението му е много ценно.

– Играеш си с неща, които са извън твоя обсег, дъще – упрекна я Енграси.

– Имам му доверие.

– За бога, Амая. Наистина ли не виждаш колко неестествена е вашата връзка?

Амая понечи да отговори, но спря, като видя, че Джеймс слиза по стълбите, гушнал Ибай, облечен за излизане.

Енграси й отправи последен укорителен поглед, остави тестето карти на мястото му и влезе в кухнята да приготви закуската.

12

Хуанитаенеа се намираше зад хостела „Тринкете“, в равнинна зона с черна пръст, сред зеленчукови градини. Най-близките къщи бяха на около триста метра и изглеждаха скупчени, за разлика от самотната каменна постройка, потъмняла от времето, лишеите и скорошния дъжд, който като че ли бе проникнал във фасадата и й бе придал бисквитен цвят.