Зовът на костите

Широката стряха от резбовано дърво излизаше на повече от метър и половина напред и предпазваше от влага горния етаж, който изглеждаше по-светъл на цвят. Влизаше се откъм първия етаж по тясна външна стълба без парапет, която сякаш поникваше от стената и изглеждаше прекалено малка и несъразмерна. В двата края на фасадата на партера имаше две полукръгли арки с врати, които сега бяха заковани с дебели груби дъски. Затова пък огромният квадратен портал между тях бе запазил металните си крила, които, макар и ръждясали, излъчваха красотата на кованото желязо, дело на изкусен местен майстор от едно друго време, когато старанието и стойността на добре свършената работа са се ценели високо. Самотната къща беше заобиколена от всички страни от ниви и градини. Зад нея се виждаше група стари дъбове и букове, както и гордата плачеща върба, която Амая помнеше от детството си. В парцела се влизаше отпред, а от едната страна имаше добре обработена зеленчукова градина от около хиляда квадратни метра.

– Един човек се грижи от години за земята. От време на време ми носи по някой и друг зеленчук, но поне я поддържа чиста, не като всичко останало – каза Енграси, обхващайки с широк жест предната част, където се валяха парчета от щайги, пластмасови кофи и неразпознаваеми останки, най-вероятно от стари мебели.

Възторгът на Джеймс се поохлади, като видя вратата високо горе в края на причудливата стълба.

– Оттук ли трябва да се качим? – запита той, оглеждайки с недоверие стъпалата.

– Има вътрешна стълба, която стига до втория етаж откъм конюшнята – обясни лелята и му подаде ключ, с който посочи катинара и веригата на една от арките.

Старинната врата леко заяде, когато Джеймс я избута навътре. Енграси щракна един електрически ключ и някъде горе светна прашна крушка с много бледа оранжева светлина, която потъна сред високите греди.

– Затова настоях да дойдем сутринта, тук няма много светлина – каза тя и се обърна към прашните, увити с паяжини прозорци със затворени капаци. – Джеймс, ако ми помогнеш, може би ще успеем да отворим поне един от тях.

Медните дръжки изглеждаха клеясали, но в крайна сметка отстъпиха пред напора на Джеймс, прозорецът се отвори навътре и сутрешната светлина нахлу с пълна сила, очертавайки в сумрака идеален сноп прах, увиснал във въздуха.

Джеймс се обърна и заразглежда смаяно стаята.

– Майко мила, колко е голяма! И адски висока – промълви той, запленен от дебелите греди, прекосяващи тавана от единия до другия му край.

Енграси се усмихна и погледна към Амая:

– Елате насам – каза тя, сочейки стълбата от тъмно дърво с две изящни разклонения, които се изкачваха нагоре и се губеха на горния етаж.

Джеймс беше безкрайно изненадан.

– Невероятно! Такава стълба в конюшнята.

– Не е чак толкова невероятно – обясни Амая. – В продължение на векове конюшнята била най-важното помещение в къщите, тази стълба е била нещо като достъпа до твоя гараж.

– Качвайте се внимателно, не знам в какво състояние е дървото – предупреди лелята.

Вторият етаж беше разделен на четири просторни стаи, кухня и баня, от която бе изтръгнато всичко, с изключение на тежката вана с крака на граблива птица, която Амая помнеше. Тесни и дълбоки прозорци, вкопани в дебелите стени, и дървени капаци, играещи ролята на втори прозорец. Стаите бяха абсолютно празни, а в старата кухня бе останала само камината, двойно по-голяма от тези в другите стаи, издялана от същия камък както външните стени и почерняла от дългогодишната употреба.

– Не знам защо очаквах, че мебелите са тук – промълви Амая.

Енграси кимна с разбиране.

– Хубави мебели бяха, повечето ръчна изработка; при делбата се паднаха на баща ти заедно с пекарната. Аз получих къщата, земята около нея и солидна сума пари. Нали знаеш – той беше мъж и проявяваше интерес към работилницата, а аз заминах да уча, после заживях в Париж и се върнах чак две години преди да почине баба ти. Още на другия ден след отварянето на завещанието майка ти повика камион и опразни къщата.

Амая кимна мълчаливо. Не си спомняше нито една от мебелите на Хуанита да е пристигала в дома на родителите й.

– Сигурно ги е продала – прошепна.

– Да, и аз така мисля.

Чуваше се как Джеймс обикаля стаите, възторжен като дете на панаир.

– Амая, видя ли това? – извика той и отвори един прозорец, който гледаше към тясната стълба на фасадата.

– Сигурно е бил замислен за голям сняг или за наводнения, макар че не помня да сме го използвали някога. Най-разумно ще е да се затвори, дори да се зазида – предложи Енграси.

– Дума да не става – отсече Джеймс, затваряйки прозореца, и се отправи към тясната част от вътрешната стълба, която водеше към горния етаж.

Амая го последва, тананикайки на Ибай, който седеше в бебешкото кенгуру, окачено на врата й, и риташе, заразен сякаш от ентусиазма на баща си.

Горният етаж беше леко скосен, но това почти не отнемаше пространство. Покривът беше прекъснат от две кръгли капандури и лъчите на зимното слънце осветяваха една-единствена стая без прегради, където в средата се мъдреше люлката на Ибай, или поне това си помисли, като я видя.