Ангел с часовников механизъм

Гласът на Джем звучеше глухо.

— Янлуо започна да ме изтезава пред родителите ми. Отново и

отново вкарваше в организма ми изгаряща демонична отрова, която

изпепелява вените и руши разсъдъка. Два дена изкарах в халюцинации и

съновидения за края на света. Видях как навсякъде текат реки от кръв.

Чух как мъртъвците и умиращите пищят през вековете на историята.

Видях как Лондон гори и из него вършеят гигантски метални създания,

подобни на огромни паяци...

Той спря, за да си поеме дъх. Бе много блед, а пижамата му бе

залепнала за гърдите му от пот, но само махна с ръка при тревогата на

Теса. — На всеки няколко часа то ме връщаше в реалността, само за да чуя

как родителите ми пищят. След това, на втория ден, чух само майка ми.

Баща ми бе притихнал. Гласът на мама бе дрезгав и изтощен, ала тя

продължаваше да повтаря името ми. Не английското, а това, с което бях

роден. Джиан. Все още мога да я чуя понякога. Как ме вика.

Ръцете му бяха стиснали една възглавница така, че платът започна

да се разкъсва.

— Джем — каза нежно Теса, — можеш да спреш. Няма нужда да ми

казваш всичко това сега.

— Помниш ли, когато ти казах, че Мортмейн е натрупал богатството

си от опиум? — попита той. — Британците вкараха тонове наркотик в

Китай. Създадоха народ от пристрастени. На китайски наричаме опиума

„чуждоземска кал" или „черен пушек". До известна степен моят град

Шанхай е построен от този черен пушек. Иначе не би съществувал такъв,

какъвто е. Пълен е с бардаци, в които хора с празни погледи гладуват до

смърт, защото единственото, което желаят, е още и още от наркотика.

Готови са да дадат всичко за него. — Той я погледна. — Някога ги

презирах. Не разбирах как може да са толкова слаби.

После си пое дълбоко въздух.

— По някое време Конклавът в Шанхай се притеснил заради

тишината в Института. Те дошли, за да ни спасят, но за родителите ми бе

вече много късно. Не помня как е станало. Бил съм в делириум, само съм

крещял. Заведоха ме при Мълчаливите братя, които излекуваха тялото ми

както и колкото могат. Ала едно нещо бе непосилно дори за тях. Бях се

пристрастил към субстанцията, с която ме тровеше демонът. Тялото ми бе

привикнало към нея по начина, по който наркоманът става зависим от

опиума. Опитаха се да ме изчистят, но без нея изпитвах ужасяваща болка.

Дори когато потушаваха болката с помощта на шепнещи заклинания

магьосници, тялото ми изнемощяваше почти до смърт. След седмици

експерименти решиха, че нищо не може да се направи. Не можех да живея

без наркотика. Той самият ми гарантира бавна смърт. Но пък липсата му

означава бърза.

— Седмици експерименти? — повтори Теса. — Но ти си бил едва на

единайсет. Това звучи жестоко.

— Не е едно и също да си мил и да си добър — отвърна Джем.

Погледът му бе насочен някъде зад нея. — Там, зад теб, на нощната

масичка, има една кутия. Би ли ми я подала?

Теса взе кутията. Бе направена от сребро, а на капака й бе изобразена

боса слаба жена в бели дрехи, която изливаше вода от ваза в поток.

— Коя е тя? — попита Теса, докато подаваше кутията на Джем.

— Куан Ин, богинята на милосърдието. Казват, че чува всяка

молитва и всеки вопъл на страдание, и прави каквото може, за да го

облекчи. Мислех, че ако я поставя върху извора на моето страдание, то ще

бъде по-леко.

Той отвори ключалката на кутията и капакът се отпусна назад.

Вътре имаше нещо, което отначало Теса взе за пепел, но бе прекалено

светло. Беше бяла субстанция, подобна на брашно.

Цветът й бе същият като очите на Джем.

— Това е опиатът — каза той, — купувам го от един познат

магьосник в Лаймхаус. Взимам по малко от него всеки ден. Затова

изглеждам така... призрачен. Това е, което изсмуква цвета от очите и

косата ми, даже от плътта ми. Понякога се чудя дали мама и татко биха ме

познали... — Гласът му потрепера. — Ако ми предстои битка, взимам

повече. Ако взема по-малко, изнемощявам. Днес не взех нищо, преди да

отидем на моста. Затова припаднах. Не заради механичните същества.

Заради опиата. Без него битката и бягането ми дойдоха в повече. Тялото

ми започва да черпи енергия от самото себе си. И затова припаднах.

Той затвори рязко кутията и я подаде на Теса.

— Ето. Остави я, където беше.

— Не искаш ли повече?

— Не. Взех достатъчно за тази нощ.

— Каза, че опиатът означава бавна смърт за теб. Значи ли това, че

умираш заради него?

Джем кимна. Кичури светла коса паднаха на челото му.

Теса усети болезнено пронизване в сърцето.

— Но когато се биеш, трябва да взимаш повече. Тогава защо не

престанеш да се биеш? Уил и другите...

— ...ще разберат — довърши Джем, — знам това. Но в живота има и

по-важни неща от едното оцеляване. Аз съм ловец на сенки. Това не е

просто работа, а същността ми. Не бих могъл да живея без това.

— Имаш предвид, че не искаш.

Ако бе казала това на Уил, помисли си Теса, той щеше да се ядоса. Но

Джем само я погледна спокойно.

— Имам предвид, че не искам, да. Дълго време търсех лек, но после

спрях. Помолих Уил и останалите да направят същото. Аз не съм този

опиат. Няма да допусна да ме контролира. Не съм толкова слаб. Поне така

вярвам. В живота ми има нещо повече, когато, и както и да свърши той.