Ангел с часовников механизъм

— Е, аз обаче не искам да умираш — каза Теса. — Не знам защо, все

пак те познавам отскоро. Но не искам да умираш.

— Вярвам ти — каза той. — Не зная защо, аз също те познавам

отскоро. Но е така.

Ръцете му вече не стискаха възглавницата. Бяха отпуснати върху

украсената й с пискюли повърхност. Ръцете му бяха слаби, с твърде

големи кокалчета и тънки пръсти, с бял белег, минаващ по десния палец.

Теса искаше да ги погали, да ги стисне. Да го успокои...

— Всичко това е много мило — прозвуча гласът на Уил, който

безшумно се бе промъкнал в стаята. Той бе сменил окървавената си риза и

вероятно набързо се бе изкъпал. Косата му беше влажна, а лицето

почистено, макар под ноктите му все още да имаше чернилка от прахта и

маслото. Той погледна първо Джем, а после и Теса. Лицето му оставаше

безизразно.

— Виждам, че си й казал.

— Така е — в гласа на Джем нямаше нищо предизвикателно. Той

никога не гледа на Уил другояче освен с привързаност, помисли си Теса,

все едно как се държеше другото момче. — Сторих го. Няма нужда да се

тормозиш повече.

— Не мисля — каза Уил и погледна остро Теса. Тя си спомни как я бе

предупредил да не уморява Джем с присъствието си и стана, след което

оправи полите си.

Джем я погледна тъжно.

— Трябва ли да си тръгваш? Надявах се да останеш, като грижовен

ангел, но щом трябва, бягай.

— Аз ще остана — малко остро каза Уил и се тръшна на стола, от

който Теса току-що бе станала, — и ще бъда твоя грижовен ангел.

— Не става. Не си така приятен за гледане, както Теса — рече Джем и

притвори очи, докато се отпускаше отново на възглавницата.

— Колко грубо. Мнозина, които са спирали погледа си върху мен, са

сравнявали изживяването с това, да се взрат в пладнешкото слънце.

Джем дори не отвори очи.

— И са прави. Причиняваш главоболие.

— Освен това — каза Уил, този път поглеждайки към Теса, — не е

съвсем честно да държим Теса далече от брат й. От сутринта не е имала

възможност да го види.

— Това вече е вярно — премигна Джем. Очите му бяха

сребристочерни, потъмнели за сън. — Приеми моите извинения, Теса.

Почти забравих.

Теса не отговори. Бе ужасена, че Джем не е единственият, забравил

почти напълно брат й. Всичко е наред, искаше да каже тя, но очите на

Джем отново се затвориха и тя реши, че е заспал. Докато го гледаше, Уил

се приведе и зави гърдите му.

Теса се обърна и излезе толкова тихо, колкото можеше.

Светлината в коридора бе приглушена или пък в стаята на Джем бе

по-светла. Теса остана за миг неподвижна, премигвайки докато очите й

свикнат. Сетне се стресна.

— Софи?

Момичето изглеждаше като бяло петно в сумрака — бледо лице и

бяла шапка, която висеше от ръката й за една от вървите си.

— Софи? — попита Теса. — Случило ли се е нещо?

— Той добре ли е? — попита Софи със странно треперещ глас. — Ще

се оправи ли?

Твърде изненадана, за да разбере въпроса, Теса попита:

— Кой?

Софи я погледна. Очите й бяха тъжни, толкова тъжни.

— Джем.

Не господин Карстерс или дори господин Джеймс. Просто Джем. Теса

я погледна изумено и внезапно си спомни.

„Нищо лошо няма да обичаш някой, който не отвръща на чувствата

ти, стига да си струва. Стига да го заслужава."

Разбира се, помисли си Теса. Толкова съм глупава. Тя е влюбена в

Джем!

— Той е добре — отвърна тя с колкото се може повече нежност. —

Сега си почива, но преди малко се бе изправил и разговаряше. Скоро ще е

на крака, убедена съм. Но ако искаш да го видиш...

— Не! — веднага извика Софи. — Това не е редно. Не е правилно.

Очите й блестяха.

— Задължена съм ви, госпожице. Аз...

После се обърна и забърза по коридора. Теса остана загледана след

нея, объркана, изненадана. Как бе могла да пропусне това? Как можеше да

е толкова сляпа? Колко странно бе, че можеше буквално да се превръща в

други хора и все пак бе неспособна да се постави на мястото им.

Вратата към стаята на Нат бе открехната. Теса я отвори тихо и се

вмъкна вътре.

Брат й се подаваше изпод купчина завивки. Мъждукащата светлина

от догарящата свещ осветяваше светлата му коса, разпиляна върху

възглавницата. Очите му бяха затворени, гърдите му се надигаха и

спускаха равномерно.

На креслото до него седеше Джесамин. Тя също бе заспала. Русата й

коса се бе изплъзнала от кока и къдриците й падаха свободно по раменете.

Някой бе метнал тежка вълнена завивка върху нея и ръцете й я стискаха,

вдигнали я до гърдите. Изглеждаше по-млада и ранима. Нищо не

подсказваше, че това е момичето, убило гоблин в парка.

Толкова е странно, кое вадеше на показ нежното у хората, помисли

си Теса. Никога не бе това, което очакваш. Също така тихо, както бе влязла,

тя се обърна, излезе и затвори вратата зад себе си.

Теса спа неспокойно тази нощ. Непрекъснато се събуждаше, а

сънищата й бяха пълни с механични същества, които протягаха метални

ръце, за да я хванат и разкъсат. Накрая това се превърна в сън за Джем,

който лежеше в легло, а върху него валеше сребърен прах, подобно на